Гората - страница 38

Когато най-накрая намирам „П“, забелязвам върху ризата му необикновен цвят. Отначало не разбирам какво е това. Не различавам наситения червен цвят. Прилича ми повече на воднисто-син. Той ме поглежда. Очите му са широко отворени. „Трябва да се махаме — казва «П». — И с никого не бива да споделяме, че изобщо сме били тук.“

Това е всичко. Люси го прочита още два пъти. После оставя написаното върху бюрото. Лони я гледа.

— Е — провлачва той, — предполагам, че ти си авторката на тази кратка история.

— Какво?

— Мъча се да се ориентирам във всичко това, Люси, и единственият верен отговор ми се струва този. Ти си момичето от описаната случка. Някой пише за теб.

— Това е смехотворно — отвръща тя.

— Не ме занасяй, Люске. Натъквали сме се на отвратителни истории за кръвосмешение и не сме правили дори опит да открием авторите, а сега вдигаш такава пушилка за някакъв си писък в гората.

— Зарежи цялата работа, Лони.

Той поклаща глава.

— Съжалявам, сладурче, ама не ми е в кръвта. Дори да не беше такова съвършенство и аз да нямах желание да ти бръкна в гащите.

Тя не си дава труд да отвърне.

— Искам да помогна, доколкото мога.

— Не можеш.

— Знам повече неща, отколкото си мислиш.

Люси вдига поглед към него.

— Какво имаш предвид?

— Ама няма да ми се сърдиш, нали?

Тя мълчи.

— Направих някои проучвания около твоята личност.

Стомахът й се свива, но тя запазва присъствие на духа.

— Люси Голд не е истинското ти име. Променила си го.

— Как научи това?

— Айде сега, все едно не знаеш, че съществуват компютри.

Тя не казва нищо.

— Нещо в тези записки не ми даваше мира — продължава Лони. — Тая история с лагера. Бях малък тогава, но си спомням за Летния касапин. Така че поразрових още малко. — Опитва се да пусне закачлива усмивка. — Трябва да си пуснеш русата коса.

— Това бе много тежък период от живота ми.

— Мога да си представя.

— Затова си смених името.

— Е, това е ясно. Семейството ти понася тежък удар. Ще ти се да се освободиш донякъде от товара.

— Така беше.

— А сега поради някаква неясна причина всичко се завръща.

Тя кимва.

— Защо? — пита Лони.

— Не знам.

— Искам да ти помогна.

— Както вече казах, не ми е ясно по какъв начин би могъл.

— Искам да те питам нещо.

Тя свива рамене.

— Поразрових се малко. Знаеш, че преди няколко години канал „Дискъвъри“ направи предаване за тези убийства.

— Знам — съгласява се тя.

— Там не стана дума за твоето присъствие. Искам да кажа, в гората през онази нощ.

Тя мълчи.

— Значи какво излиза?

— Не мога да говоря за това.

— Кой е „П“? Пол Коупланд, нали? Знаеш, че сега той е областен прокурор или нещо от този род.

Тя поклаща глава.

— Не ми помагаш много — оплаква се Лони.

Тя не отронва дума.

— Добре — казва Лони и се изправя. — Аз ще помогна така или иначе.

— Как именно?

— Чрез Силвия Потър.

— Какво Силвия Потър?

— Ще я накарам да проговори.

— Как?

Лони се отправя към вратата.

— Имам си начини.

На път за индийския ресторант заобикалям малко и отивам при гроба на Джейн.

Нямам представа защо го правя. Не се случва често. Може би три пъти в годината. Не усещам присъствието на жена си на това място. То е избрано от родителите й заедно с нея самата. „Това е от голямо значение за тях“, обясни ми тя от смъртното си легло. Така излезе. Отвлича в известна степен вниманието им, особено на майката, създава им усещането, че правят нещо значимо.

Аз не отдавам особено значение на гроба. Поначало отхвърлях всяка мисъл, свързана с нейното умиране. Дори когато нещата се влошиха, когато наистина се влошиха, все си мислех, че по някакво чудо ще се отърве. За мен смъртта си е смърт, нещо окончателно, край, отвъд който няма вече нищо. Нищо. Издокараните ковчези и добре поддържани гробове, дори така добре поддържани като този на Джейн, не променят нищо.

Оставям колата на паркинга и поемам по алеята. Върху гроба й са положени свежи цветя. Ние от юдейската вяра не правим такива неща. Ние полагаме камъни върху гроба. Това ми харесва, макар да не знам защо. Цветята, нещо така живо и красиво, изглеждат някак неприлично върху сивотата на нейния гроб. Моята съпруга, моята красива Джейн гние на два метра под тези току-що откъснати лилии. Това ми се струва неприлично.

Сядам на бетонна пейка. Не й говоря. Толкова зле бе накрая. Джейн страда много. Аз гледах безпомощен. Поне известно време. Закарахме я в хоспис. Джейн искаше да си умре у дома, но това страховито отслабване, миризмата, стенанията. Спомените, които най-често ме спохождат в съня, са за онзи страховит кашлящ звук, по-скоро давене, когато Джейн не може да изхвърли секрета и я боли толкова силно, и това трае месеци наред, а аз се мъча да бъда силен, но не съм така силен като нея, и тя знае това.

В началото на нашата връзка тя си даваше сметка за моите колебания. Загубил бях сестра. Мама ме изостави. И ето сега за първи път от толкова дълго време аз допускам жена в своя живот. Спомням си една нощ, когато не мога да се унеса, втренчил поглед в тавана, а Джейн кротко спи до мен. Помня равномерното й дишане, така успокояващо и сладко, толкова различно от онова, което стана накрая. Дишането й се учестява, тя се пробужда и ме прегръща плътно.

— Аз не съм като нея — мълви тя, сякаш прочела мислите ми, — аз никога няма да те изоставя.

Но го направи в края на краищата.

Имал съм връзки с жени след нейната смърт. Въвлечен бях дори в няколко доста силни емоционални преживявания. Надявам се някой ден да намеря нужния човек и се оженя отново. Но точно в този момент, когато си спомням случката от онази нощ, ми се струва, че това няма да се случи никога. „Аз не съм като нея“, каза моята жена.