Гората - страница 39

Имаше предвид мама, разбира се.

Поглеждам надгробния камък. Името й е издълбано отгоре. Обична майка, дъщеря и съпруга. Някакво подобие на ангелски криле се мъдри отстрани. Мога да си представя как бившите ми роднини ги избират, подходящи по размер ангелски криле, подходящ дизайн и всичко останало. Купили са парцела до този на Джейн, без да ми казват. Ако не се оженя отново, предполагам, той остава за мен. Ако пък го сторя, тогава не знам какво ще правят с него.

Искам да помоля моята Джейн за помощ. Да потърси наоколо, там, където се намира, да види дали не може да намери сестра ми, да разбере, жива или мъртва е Камил. Хиля се като малоумен. Внезапно застивам.

Сигурен съм, че използването на мобилен телефон на гробищата е абсолютно забранено. Но Джейн надали ще има нещо против. Изваждам апарата и натискам продължително бутона с цифра шест.

Саш отговаря след първото иззвъняване.

— Ще те помоля за една услуга — казвам аз.

— Казах ти вече — не по телефона.

— Открий мама, Саш.

Мълчание.

— Ами ако не мога?

— Можеш.

— Тя си отиде преди много време.

— Знам това.

— Мислил ли си за възможността тя да не иска да я открият?

— Мислил съм.

— Е, и?

— И нищо. Невинаги получаваме онова, което искаме. Така че, открий я, Саш, моля те.

Затварям. Отново поглеждам гроба на моята жена.

— Липсваш ни — казвам аз гласно на моята мъртва съпруга. — На мене и на Кара. Много ни липсваш.

После се изправям и отивам към колата.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рая Сингх ме очаква на ресторантския паркинг. Сменила е сервитьорските одеяния с джинси и тъмносиня блуза. Косата й е вързана на конска опашка. Ефектът е не по-малко ослепителен. Поклащам глава. Току-що идвам от гроба на жена си. А ето че вече се възхищавам по неподходящ начин на друга красива жена.

Интересен свят.

Тя се настанява на седалката до мен. Ухае страхотно.

— Накъде? — питам аз.

— Знаете ли Шосе седемнайсет?

— Да.

— Давайте на север.

Изкарвам колата от паркинга.

— Искате ли да започнете да ми казвате истината? — питам аз.

— Че аз не съм ви лъгала — отвръща момичето. — Реших просто да не споделям с вас някои неща.

— Продължавате ли да твърдите, че сте се запознали със Сантяго просто така, на улицата?

— Да.

Не й вярвам.

— Чували ли сте го някога да споменава името Перес?

Тя не отговаря.

Повтарям:

— Джил Перес.

— За Седемнайсето шосе трябва да завием вдясно.

— Знам накъде да завия, Рая.

Съзерцавам нейния съвършен профил. Тя гледа през прозореца, а красотата й е болезнена.

— Разкажете ми при какви обстоятелства спомена моето име — моля аз.

— Нали ви казах.

— Разкажете го пак.

Тя си поема безмълвно дълбок дъх. Очите й се притварят за миг.

— Маноло каза, че лъжете.

— За какво?

— Свързано е с… — тя се поколебава — дървета, гора или нещо такова.

Усещам сърцето си да подскача неудържимо в гърдите.

— Така ли каза? Дървета или гора?

— Да.

— Какви бяха точните му думи?

— Не ги помня.

— Опитайте се.

— Пол Коупланд лъже за случилото се в онази гора. — Тя отмята рязко глава. — Почакайте.

Аз чакам. И тя произнася едно име, от което за малко да изкарам колата от пътя. Тя казва:

— Люси.

— Какво?

— Това е другото име. Той каза: „Пол Коупланд излъга за станалото в гората. Люси също.“

Мой ред е да замълча.

— Пол — проговаря Рая, — коя е тази Люси?

През останалата част от пътуването пазим мълчание. Мъча се да си спомня усещането при допира на сламено-русата й коса, нейното дивно ухание. Но не става. Там е цялата работа. Спомените ми са така мъгляви. Не мога да отгранича истината от онова, което е сътворило моето въображение. Помня само чудото. Помня страстта. И двамата сме новаци, непохватни и неопитни, но всичко протича като в някаква всепроникваща мелодия. Господи, тази страст. Кога се появи тя? И кога успя да прерасне в нещо, което наподобява любов?

Летните влюбвания си имат свой край. Това е част от играта. Устроени са като някои растения или насекоми, неспособни да надживеят един сезон. Мислех, че при нас с Люси ще бъде различно. И то беше различно, но не в смисъла, който аз влагах. Убеден бях, че двамата няма никога да се разделим.

Толкова глупави са младите хора.

Блокът боксониери се намира в Рамзи, щата Ню Джърси. Рая разполага с ключ. Отваря вратата на помещение от третия етаж. Бих описал обстановката вътре, но единственият подходящ израз за целта е „не подлежи на описание“. Мебелировката се характеризира с очарователната индивидуалност на… ами на ергенска боксониера в блок край шосе номер 17 в северната част на Ню Джърси.

Когато влизаме в стаята, Рая едва чуто ахва.

— Какво има? — питам аз.

Погледът й обхожда помещението.

— На масата имаше купища хартия — отговаря тя. — Папки, списания, моливи, химикалки.

— Сега няма нищо.

Рая отваря някакъв шкаф.

— Дрехите му ги няма.

Провеждаме доста задълбочен обиск. Няма нищо — нито документи, никакви папки, няма списания и вестници, няма четка за зъби, никакви лични вещи, нищичко. Рая присяда на дивана.

— Някой е идвал и всичко е излизал.

— Кога бяхте тук последния път?

— Преди три дни.

Тръгвам към вратата.

— Хайде.

— Къде отивате?

— Искам да поговоря с някого от рецепцията.

Но там се мъдри някакъв хлапак. Той не е в състояние да ни съобщи почти нищо. Наемателят се регистрирал под името Маноло Сантяго. Платил в брой и оставил предплата. Стаята е платена до края на месеца. Не, малкият не помни нито как изглежда господин Сантяго, нито пък нещо друго, свързано с неговата личност. Това е една от характерните черти на подобни общежития — не е нужно да се влиза през фоайето. Лесно е за човек да запази своята анонимност.