Гората - страница 44

— Няма значение. Значи идваш при мен по собствена инициатива, така ли?

Силвия преглъща с усилие. Видът й е неуверен.

— Не биваше ли?

— Нищо подобно. Много се радвам да те видя.

— Наистина ме е страх — казва момичето.

Люси кимва, като се мъчи да й внуши чувство за сигурност, да я окуражи. Ако започне да разпитва, само ще загуби. Затова изчаква. Чака цели две минути, преди да наруши тишината:

— Няма от какво да се страхуваш — казва тя.

— Какво трябва да направя, според вас?

— Да ми разкажеш всичко.

— Нали го направих. По-голямата част…

Люси се пита какво да прави по-нататък.

— Кой е „П“?

Силвия бърчи вежди.

— Какво?

— От дневника. Разказваш за момче на име „П“. Кой е „П“?

— За какво говорите?

Люси спира за миг. Започва другояче:

— Кажи ми защо всъщност си тук, Силвия?

Но сега е ред на гостенката да бъде предпазлива.

— Защо ме търсихте вчера?

— Защото исках да поговорим във връзка с твоя дневник.

— Защо тогава ме питате за някой си „П“? Никого не съм назовавала по този начин. Направо си написах, че става дума за… — Думите залепват за устата й. Тя затваря очи и шепне: — …Моя баща.

И пороят се отприщва. Сълзите потичат на талази.

Люси затваря очи. Кръвосмесителната история. Същата, която ги накара двамата с Лони да настръхнат от погнуса. По дяволите! Лони е оплескал работата. Силвия не е писала онова за гората.

— Твоят баща те е закачал, когато си била на дванайсет години.

Силвия е скрила лице в длани. Риданията сякаш се откъртват едно подир друго от гърлото й. Цялото тяло се тресе, докато тя кима с глава. Люси наблюдава това тъй силно желаещо да се хареса момиче и си представя баща му. Протяга ръка и хваща китката й. Сетне я приближава и обгръща с ръце. Силвия се отпуска в обятията й. Люси я утешава, люлее в преградките си, притиска я здраво.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не съм мигвал. Мюз — също. Бръсна се набързо с електрическата самобръсначка. Така воня, че обмислям възможността да поискам от одеколона на Хорас Фоли.

— Донесе ли си домашното? — питам аз Мюз.

— Всеки момент ще пристигне.

Когато съдията дава ход на делото, аз призовавам — залата ахва — неочакван свидетел.

— Народът призовава Джери Флин.

Флин е „милото“ момче, което кани Шамик Джонсън на онова парти. Има вид на такъв с тази прекалено гладка кожа, грижливо разделени на път руси къдри и раздалечени сини очи, които гледат на света с неописуема наивност. Тъй като се очаква всеки момент да приключа моята част от съдебното дирене, защитата се е погрижила Флин да чака пред вратата. В крайна сметка, той е техният основен свидетел.

Дотук Флин оказва твърда подкрепа на приятелчетата си от братството. Но да се лъже пред полицията или даже в писмени показания е едно. Съвсем друго е в хода на „шоуто“. Поглеждам към Мюз. Тя седи на последния ред и се старае да запази безразличен вид. Резултатът от тези усилия е съмнителен. Не бих взел Мюз за партньор на покер.

Карам го да каже името си за протокола.

— Джералд Флин.

— Но ви наричат Джери, нали така?

— Да.

— Добре, да започнем от самото начало, ако нямате нищо против. Къде се запознахте със свидетелката, госпожица Шамик Джонсън?

Шамик е дошла на заседанието. Седи по средата на предпоследния ред с адвоката си Хорас Фоли. Интересен избор. Все едно няма нищо общо с цялата работа. Рано сутринта дочух някакви викове в коридора. Семействата Дженрът и Маранц явно не са доволни от объркването на плановете им в последния миг. Опитват да постигнат спогодба, но не успяват. Заради тях закъсняваме. Но те са готови. Служебните физиономии, загрижени, сериозни и делови, са отново по местата си.

Кратка отсрочка, мислят си те. Само още няколко часа.

— Когато дойде в къщата на братството на дванайсети октомври — отговаря той.

— Добре ли помните датата?

— Да.

Правя физиономия, сякаш казвам, „гледай ти, колко интересно“, макар да няма нищо интересно в цялата работа — естествено, че ще помни, нали това е част и от неговия живот напоследък.

— Какво правеше госпожица Шамик Джонсън в сградата на вашето братство?

— Наета бе като екзотична танцьорка.

— Вие ли я наехте?

— Не. Всъщност наехме я от името на цялото братство, но не аз бях този, който сключи договора с нея.

— Разбирам. Значи тя дойде във вашето братство и изпълни екзотичен танц, така ли?

— Точно така.

— И вие гледахте този танц?

— Гледах го.

— Какво мислите за него?

Морт Ръбън е вече прав.

— Възразявам!

Съдията ме гледа неодобрително.

— Господин Коупланд?

— Според показанията на госпожица Джонсън, господин Флин я е поканил в къщата вечерта, когато е била изнасилена. Искам да разбера, защо го е сторил.

— Ами попитайте го точно за това — съветва ме Пъбън.

— Ваша чест, мога ли да го направя, както аз желая?

Съдията Пиърс отговаря:

— Опитайте се да зададете въпроса по друг начин. Обръщам се отново към Флин:

— Смятате ли, че госпожица Джонсън е добра изпълнителка на екзотични танци?

— Така мисля.

— Да или не?

— Не е кой знае какво, но мисля, че се справи много добре.

— Намерихте ли я за привлекателна?

— Мисля, че да.

— Да или не?

— Възразявам! — Пак тоя Пъбън. — На подобен въпрос не може да се отговори с „да“ или „не“. Може да си е помислил, че е донякъде привлекателна. Невинаги нещата опират до „не“ и „да“.

— Съгласен съм, Морт — изненадвам го аз. — Нека попитам иначе: Господин Флин, как бихте оценил нейната привлекателност?

— По десетобалната система ли?