Гората - страница 51
Той може и да не е лошо момче. Истината е, както сам признава, че харесва Шамик. Кани я без задни мисли на онова парти. Когато обаче по-големите научават това, те започват да го подиграват и го принуждават да участва в изпълнението на техния извратен план за „изиграване“ на сцената. И Флин, първокурсникът Флин, се огъва.
— Не можех да се понасям заради това — казва той, — но нали разбирате…
Не, аз не разбирам. Това ми се иска да кажа. Но мълча. Само го гледам втренчено, докато той свежда поглед. После обръщам очи към журито. В тях личи едва доловимо предизвикателство.
Най-накрая се обръщам към Флеър Хикъри и казвам:
— Свидетелят е ваш.
Трябва ми известно време, за да се почувствам сам.
След нелепата ми постъпка с Мюз, решавам да се заема с малко аматьорско разследване. Проверявам оставените от Люси телефонни номера. Два от тях не водят до нищо, но третият, служебният, ми казва, че това е права линия на професора в университета Рестън Люси Голд.
Голд. Силвърстейн. Хитро.
Вече съм убеден, че това е „моята“ Люси, но тези данни го потвърждават почти напълно. Въпросът е какво да правя сега? Отговорът е прост: да се обадя. Да разбера какво иска.
Не вярвам много в съвпадения. От тази жена нямам ни вест, ни кост вече двайсет години. И ето че сега се пръква отнякъде, като отказва да съобщи фамилното си име. Трябва да е във връзка със смъртта на Джил Перес. Трябва да е свързано със случилото се в летния лагер.
Това е ясно.
Анализирай живота си. Би следвало да я забравя с лекота. Едно лятно увлечение, колкото и дълбоко да е, си остава именно такова — увлечение. Може да съм я обичал, най-вероятно е така, но ние бяхме деца. Детинската любов не може да надделее над кръв и трупове. Има такива врати. Аз съм захлопнал моята. Люси изчезна. Трябваше ми доста време, за да свикна с тази мисъл. Но го направих и оттогава държа тази проклета врата плътно затворена.
А сега трябва да я открехна.
Мюз поиска да направи рутинно проучване. Трябваше да кажа да. Позволих на чувствата да повлияят върху здравия разум. Трябваше да изчакам. Името й бе удар. Трябваше да успокоя топката, да се оправя от удара, да видя нещата с по-голяма яснота. Но не го направих.
Може би да изчакам с обаждането.
Не, казвам си. Стига размотаване.
Вдигам слушалката и набирам нейния домашен номер. След четвъртото позвъняване отсреща също вдигат. Чува се женски глас:
— Не съм у дома, оставете съобщение след сигнала.
Сигналът идва твърде бързо. Не съм готов и затварям. Точно като зрял човек.
Главата ми се пръска. Двайсет години. Цели двайсет години. Люси трябва да е вече на трийсет и осем. Дали е все така хубава? Доколкото си спомням, имаше черти, които се облагородяват с времето. Срещат се такива жени.
Влизай в релсите, Коуп.
Правя всичко възможно. Но този глас, абсолютно като тогава… също като да се натъкнеш внезапно на някогашния съквартирант от колежа: за миг годините се стопяват и ти си отново в онази стая, в която нищо не се е променило. Точно така. Гласът й си е същият. Аз съм отново на осемнадесет.
Поемам си дълбоко дъх. Няколко пъти. На вратата се почуква.
— Влез.
В стаята наднича главата на Мюз.
— Обади ли й се вече?
— Опитах у тях. Нямаше никого.
— Надали ще я намериш сега — казва тя. — В момента има часове.
— И това ти е известно поради…
— Поради обстоятелството, че съм старши следовател. Не съм длъжна да слушам всичко, което казваш.
Тя се разполага и просва обути в маратонки крака върху масата. Започва да изучава мълком лицето ми. Аз също мълча. Най-накрая проговаря:
— Искаш ли да изляза?
— Преди това ми кажи какво успя да научиш.
Тя полага усилия, за да не се засмее.
— Сменила е името си преди седемнайсет години. Сега се казва Люси Голд.
Кимвам.
— Така трябва да е след спогодбата.
— Каква спогодба? А, да. Вие сте съдили лагера, нали?
— Семействата на жертвите.
— А лагерът е бил на нейния баща.
— Точно така.
— Гадна работа.
— Не се занимавах с това дело.
— Но го спечелихте все пак.
— Естествено. Този лагер бе практически лишен от каквато и да било охрана. — Присвивам очи, докато го казвам. — Семействата получиха имуществото на Силвърстейн.
— Лагера.
— Да. Продадохме земята на строителна фирма.
— Цялата ли?
— Имаше специална уговорка относно гората. Тя е практически неизползваема и остана под попечителството на някакъв обществен фонд. Там не може да се строи.
— Лагерът съществува ли?
Поклащам глава.
— Строителят събори старите бараки и изгради един от ония жилищни комплекси с ограда, пропуск и така нататък.
— А вие колко получихте?
— След изплащане на адвокатските хонорари, всяко семейство получи по осемстотин хиляди.
Тя се опулва.
— Айде бе!
— Да. Загубата на дете е много доходна.
— Нямах това…
Махам с ръка.
— Знам. Просто съм стар глупак.
Тя не спори по този въпрос.
— Това е променило много неща.
Не казвам нищо. Парите бяха в обща сметка. Мама се измъкна със сто хиляди. Другите остави за нас. Доста щедро от нейна страна. Двамата с татко се изнесохме от Нюарк в едно прилично местенце. В Монтклеър. Макар да имах вече стипендия за друго място, апетитът ми се насочи към правния факултет на Колумбийския университет в Ню Йорк. Там се запознах с Джейн.
— Да — съгласявам се аз, — това промени нещата.
— Искаш ли да научиш още нещо за старата си любов?
Кимвам.
— Постъпва в Университета на Лос Анджелис. Специалност психология. Защитава степен на същото място и втора, по английски език и литература — в Станфорд. Не разполагам още с цялата й трудова биография, но понастоящем преподава в университета Рестън. От миналата година. Има и, хм, два акта за алкохол, докато е била в Калифорния. Единият е от 2001, а другият — от 2003 година. Вън от това досието й е чисто.
