Гората - страница 54

— Чудесно.

— Гониш ли фустите?

— По малко.

— Дръжки, та ти си без контрол. Добре изглеждаш. Имаш някоя и друга пара в банката. Разбираш накъде бия, нали?

— Много завоалирано се изразяваш, Дейв, но мисля, че те разбирам.

Дейв Марки цял живот е бил женкар. Изглежда съвсем прилично, но обладава и една способност да влиза под кожата, каквато рядко се среща. Излъчването му внушава на всяка жена, че я има за най-красивата и очарователна личност в целия свят. Всичко това е цирк, разбира се. Едничката му цел е да я закове. Нищо друго. И все пак в живота си не познавам другиго, който да го прави с такава лекота.

Дейв е женен, разбира се, има две възпитани дечица, по изобщо не се съмнявам, че не спира да тъче на няколко стана. Има мъже, които не могат иначе. При тях става дума за непреодолим инстинкт. Представата за един Дейв, който престава дори за миг да гони някоя фуста, е направо извратена.

— Имам добра новина — съобщава той. — Утре пристигам в Нюарк.

— Защо?

— Нюарк е най-големият град в моя щат, затова. И аз високо ценя всички свои избиратели.

— Ъхъ.

— Искам и да се видим. Отдавна не се е случвало.

— Доста съм зает с делото.

— Не можеш ли да откъснеш някоя минута за своя губернатор?

— Какво има, Дейв?

— Става дума за онова, за което говорихме преди време.

Евентуалната ми кандидатура за Конгреса.

— Добри ли са новините? — питам аз.

— Не.

Мълчание.

— Мисля, че има един проблем — проговаря най-сетне той.

— От какъв характер?

Тонът му отново става добродушен.

— Може и нищо сериозно да не излезе, Коуп. Утре ще поговорим. Заседанието не започва преди два. Да се видим в твоя офис. По обед.

— Добре.

— Поръчай малко сандвичи. От онова място на Брендфорд.

— „Хоби“ се казва.

— Точно така. Обилно подправени пуешки гърди върху домашен ръжен хляб. Вземи и за теб един. До утре.

Служебната сграда на Люси Голд е като трън в окото на фона на иначе приятните на вид околни постройки. „Модерната“ конструкция от седемдесетте, за която се предполага, че трябва да изглежда футуристична, всъщност има вид на безнадеждно остаряла още на третата година след завършването й. Останалите й другарки около двора имат красиви тухлени фасади, които просто плачат за още малко бръшлян. Спирам в югозападния край на паркинга. Извивам огледалцето за обратно виждане и ми се ще, също като Силвърстейн, да променя целия си образ — дрехи, коси, лице.

Паркирам колата и тръгвам сред питомниците. Минавам покрай десетина студенти. Момичетата ми се виждат много по-красиви от онези в моето време, но тук навярно си казва думата възрастта. Кимам им пътьом. Те не отговарят. Когато бях в колежа, в моята група имаше трийсет и осем годишен мъж. Идваше от армията с привилегията да прескочи бакалавърската степен. Помня как се открояваше сред цялото студентско население заради своята възраст. Сега тя е моя. Не мога да си го представя. Днес съм на годините на старчето от онова време.

Продължавам да развивам тази напълно лишена от съдържание мисъл, защото това ми помага да се отклоня от предстоящото. Облечен съм в свободна бяла блуза, джинси, син блейзер. На бос крак нося мокасини италиански дизайн. Самият господин Небрежна елегантност.

Когато наближавам сградата, усещам, че цялото ми тяло трепери. Скарвам му се. Та аз съм възрастен мъж. Бил съм женен. Баща и вдовец съм. А тази жена не съм виждал повече от половината си живот.

Кога ще пораснем наистина?

Проверявам в указателя, макар Люси да ми е казала, че кабинетът й е на третия етаж, врата В. И вярно е там. Професор Люсил Голд. Три-В. Успявам да уцеля нужния бутон в асансьора. Завивам наляво, когато стъпвам на третия етаж, макар че на стрелката за дясно съвършено отчетливо пише: А — Е.

Намирам вратата. На нея виси диаграма за предварително записване. Повечето часове са заети. Има и разписание на лекциите, както и някакви указания относно предаване на домашните задания. За малко да дъхна в шепа и да помириша, но вече смуча ментолово драже.

Почуквам отривисто два пъти с кокалчетата на ръката си. Самоуверено, мисля си аз. Мъжко почукване.

Господи, колко съм смешен.

— Влезте.

От звука на гласа й стомахът ми се спуска в петите. Отварям вратата и влизам в стаята. Тя е застанала край прозореца. Слънцето е още на хоризонта и някаква сянка минава през фигурата й. Още си е дяволски хубава. Приел удара, застивам на място. За миг оставаме така, на пет метра един от друг, без никой да помръдне.

— Как е осветлението? — обажда се тя.

— Моля?

— Мъчих се да установя кое е най-подходящото място. Точно когато ти почука на вратата, нали разбираш. Викам си, дали да не я отворя аз? Много едър план ще се получи обаче. Да седна зад бюрото с молив в ръка? Да погледна към теб над полумесеците на очилата си? Както и да е. Един приятел изпробва всички ъгли и смята, че тук съм в най-благоприятна позиция — в другия край на стаята и в полусянка. Усмихвам се.

— Изглеждаш страхотно.

— Ти също. Колко дрехи изпробва?

— Само тези. Но вече са ми казвали, че в тях изглеждам като първи хубавец.

— А ти?

— Пробвах три блузи.

— Тази ми харесва — казвам аз. — Зеленото винаги ти е отивало.

— Тогава бях руса.

— Да, но очите са си все още зелени. Мога ли да вляза?

Тя кимва.

— Затвори вратата.

— Трябва ли, де да знам какво, да се прегърнем, що ли?

— Не още.

Люси сяда зад бюрото си. Аз — пред него.

— Такава каша е всичко — казва тя.

— Знам.

— Имам да те питам хиляда работи.

— И аз тебе.

— Научих от Мрежата за жена ти. Съжалявам.