Гората - страница 55

Кимвам.

— Как е баща ти?

— Не е добре.

— Съжалявам.

— Всичката тази свободна любов и наркотици — в крайна сметка вземат своята дан. Освен това, Айра… не можа да надмогне случилото се.

А аз значи съм го надмогнал.

— Какво правят родителите ти? — пита Люси.

— Баща ми почина преди няколко месеца.

— Съжалявам за това. Толкова добре си го спомням от онова лято.

— То бе последното щастливо лято за мен.

— Заради сестра ти ли?

— Заради много неща. Баща ти му даде възможност отново да бъде лекар. Той обичаше до полуда тази професия. Никога след това не получи подобен шанс.

— Жалко.

— Всъщност баща ми нямаше никакво намерение да участва в оня съдебен иск — той обожаваше Айра, — но му бе нужно да стовари вината някому, а и мама го подтикваше. А другите семейства бяха много настървени.

— Няма защо да даваш обяснения.

Млъквам. Тя има право.

— А майка ти? — пита Люси.

Отговорът ми сякаш не я изненадва.

— Имаш ли нещо против да вляза в професионалната си роля? — пита ме тя.

— Ни най-малко.

— Загубата на дете оказва особен вид натиск върху брачната връзка — започва Люси. — Според общовъзприетото мнение, само най-стабилните семейства съумяват да се изправят на крака след подобен удар. Това обаче изобщо не е така. Правила съм проучвания по въпроса. Имам наблюдения върху семейства, които спокойно можем да наречем никакви, които обаче понасят жестокия удар и дори стават по-добри. А познавам други, за които си мислим, че са орисани да просъществуват вечно, а се срутват като пясъчна кула. В добри отношения ли сте с нея?

— С мама ли?

— Да.

— Не съм я виждал вече осемнайсет години.

Седим потънали в мълчание.

— Много хора си загубил, Пол.

— Няма да ми правиш психоанализа, надявам се?

— Не, изобщо нямам такова намерение. — Тя се обляга в креслото си, поглежда някъде високо над мен и встрани. Този поглед ме запраща назад в миналото. Седим в обраслото с висока трева старо бейзболно поле на лагера, аз я прегръщам, а тя гледа точно по този начин — нагоре и встрани.

— Когато бях в колежа — започва Люси, — имах една приятелка. Беше близначка, но не еднояйчна. За мен това не прави особено голяма разлика, но при еднояйчните връзката е, изглежда, по-силна. Както и да е, когато влязохме във втори курс, сестра й я блъсна кола и загина. Приятелката ми реагира по изключително необичаен начин. Съсипана бе, разбира се, но някаква част от нея като че ли изпита облекчение. Тя си мислеше навярно така: това е пръст Божи. Засега съм в безопасност. Платено е на касата. Който загуби близначка по такъв жесток начин, получава нещо като гаранция за остатъка от живота си. Само по една съкрушителна трагедия на човек. Нали ме разбираш?

— Да.

— Животът обаче не е такъв. Едни получават пропуск завинаги. Други, какъвто си ти, понасят повече от собствения си дял. Много повече. А най-лошото в цялата работа е, че това не те имунизира срещу нови беди.

— Животът е несправедлив — казвам аз.

— Амин — заключава Люси и се усмихва. — Колко странно, а?

— Наистина.

— Бяхме заедно, колко, около шест седмици, нали?

— Нещо такова.

— И бе просто едно лятно увлечение, както и да го погледнеш. Сигурно си имал десетки момичета след това.

— Десетки ли?

— Да не би да са стотици?

— Минимум — отвръщам аз.

Мълчание. В гърдите ми се е свила някаква топка.

— Ти бе нещо различно, Люси. Беше…

Млъквам.

— Да, знам. Както и ти за мен. Това му е странното. Искам да науча всичко за теб. Но не съм убедена, че сега е моментът.

Имам усещането, че някакъв темпорален пластичен хирург върти изкусно своя скалпел. Изрязал е последните две десетилетия, за да изправи осемнайсетгодишното ми „аз“ пред трийсет и осем годишното. При това почти без да остави следи и шевове.

— И така, какво те накара да ме потърсиш?

— Питаш за особеното нещо ли?

— Да.

— Каза, че и на теб се е случило.

Кимвам.

— Защо не започнеш пръв? — пита тя. — Също както в онова безгрижно време.

— Ей!

— Извинявай. — Тя млъква и скръства ръце на гърдите, сякаш й е студено. — Плещя като откачена. Против волята ми е.

— Не си се променила, Люси.

— О, не, Коуп. Променена съм. Няма да повярваш колко много.

Погледите ни се срещат, истински, за пръв път откакто съм влязъл в помещението. Не ме бива много да чета мисли по очите. Срещал съм прекалено много умели лъжци, за да повярвам лесно на онова, което виждам. Но сега тя иска да ми каже нещо, да ми разкаже някаква история и тази история е пълна с болка. Не искам никаква лъжа помежду ни.

— Знаеш ли онова, което знам аз?

— Ти си областен прокурор. И това научих от Мрежата.

— Точно така. Това ми дава достъп до различна информация. Един от моите сътрудници ти направи обща рутинна проверка.

— Ясно. Тоест, известни ти са моите премеждия с пиенето и кормуването.

Замълчавам.

— Доста пиех, Коуп. И продължавам. Но вече не карам пияна.

— Това не ми влиза в работата.

— Така е. Радвам се, че ми го каза. — Тя се обляга назад, сплита пръсти и отпуска ръце в скута си. — Кажи ми какво стана, Коуп.

— Преди няколко дни двама детектива от отдел убийства в полицейското управление на Манхатън ми показаха труп на убит мъж. Смятам, че този мъж — на видима възраст във втората половина на трийсетте — е Джил Перес.

Ченето й увисва.

— Нашия Джил?

— Да.

— Как, по дяволите, е възможно това?

— И аз не знам.

— И през цялото това време си е бил жив?

— Очевидно.

Тя става и поклаща глава.

— Я чакай. Каза ли на родителите му?