Гората - страница 60

— Не.

Откъм спалните се разнася шум. В ъгъла се виждат някакви картонени кутии. От надписите личи, че са пълни с лекарства. Оглеждам стаята. Като изключим кутиите, всичко е така подредено, така умело нагласено, че ще речеш, купили са мостреното жилище.

Има и камина. Приближавам я. Върху лавицата над огнището са подредени семейни снимки. Разглеждам ги. Няма портрети на родителите, нито на Джил. Цялото пространство е изпълнено с образи на — както предполагам — неговите двама братя и сестра.

Един от братята е в инвалидна количка.

— Това е Томас — обяснява майката и сочи усмихнато момче в количка по време на абсолвентска церемония в университета Кийн. — Има ЦП. Знаете ли какво е това?

— Церебрална парализа.

— Да.

— На колко години е?

— Сега е на трийсет и три.

— А този кой е?

— Едуардо — отвръща тя.

Изразът й не насърчава понататъшни въпроси. Този Едуардо ще да е черната овца на фамилията. Помня приказките на Джил, че е гангстер или нещо подобно, но тогава не му вярвах много-много. Посочвам момичето.

— Спомням си Джил да разправя за нея — започвам аз. — На колко беше тогава, с две повече? Той казваше, че се готви за колеж.

— Гленда е адвокат — отвръща госпожа Перес, изпъчила гърди. — Завърши Колумбийския.

— Аз също.

Госпожа Перес се усмихва. Връща се на дивана.

— Томас живее в съседното жилище. Избихме една обща стена.

— Сам ли живее?

— Да.

Кимвам и също сядам. Защо ли питам за всичко това? Любопитно ми е. Дали знае за брат си, какво се е случило с него, къде е бил през последните двайсет години?

Люси не е ставала от мястото си. Мълчи и ме оставя да владея положението. Попива всичко, оглежда наоколо, приела сякаш отново ролята на психолог.

Госпожа Перес ме гледа изпитателно.

— За какво сте дошли?

— Намереното тяло е на Джил.

— Вече ви обясних, че… Показвам й кафеникавия плик.

— Какво е това?

Изваждам горната снимка. Старата, от лагера. Поставям я върху масичката за кафе. Тя се вторачва в образа на своя син. Следя лицето й за някаква реакция. Нищо не се променя, или може би промяната е толкова надълбоко, че не мога да я забележа. За известно време й няма нищо. След това, без какъвто и да било преход, всичко рухва. Маската се разпада, за да остави незащитена картината на пълно опустошение. Майката затваря очи.

— Защо ми показвате това?

— Заради белега.

Очите остават затворени.

— Казахте, че белегът на Джил е върху дясната ръка. Погледнете снимката. На лявата е.

Тя не проговаря.

— Госпожо Перес.

— Този човек не е моят син. Моят син бе убит от Уейн Стъйбънс преди двайсет години.

— Не.

Бъркам в плика. Люси се накланя напред. Тя още не е виждала тази снимка. Изваждам я.

— Това е Маноло Сантяго от моргата.

Люси трепва.

— Как му е името?

— Маноло Сантяго.

Тя изглежда като ударена от гръм.

— Какво има? — питам аз.

Дава ми знак да не задълбавам. Карам нататък:

— А това тук — плъзгам върху масата последната снимка — е компютърна обработка на първата снимка. Използвана е специална програма за прогнозиране на възрастовите изменения. С други думи, моят човек от лабораторията е взел момчешката снимка на Джил, за да я състари с двайсет години. След това е наложил върху получения образ голото теме и брадата на Маноло.

Поставям снимките редом.

— Хвърлете един поглед, госпожо Перес.

Тя отваря очи. Гледа дълго.

— Има някаква прилика, може би. Това е. Или сте на мнение, че всички латиноамериканци си приличат като капки вода?

— Госпожо Перес.

Люси се обръща за пръв път към майката, откакто сме влезли.

— Защо никъде не се виждат снимки на Джил?

Люси посочва лавицата на камината. Погледът на госпожа Перес не проследява указаната с пръст посока. Тя се втренчва в Люси.

— Имате ли деца, госпожице Силвърстейн?

— Не.

— Тогава няма как да разберете.

— При цялото ми уважение към вас, госпожо Перес, това са пълни глупости.

Госпожа Перес изглежда като току-що изяла шамар.

— Там е пълно със снимки от времето, когато децата са били малки, когато Джил е бил жив. Но нито една негова снимка! Аз съм консултирала родители, изпаднали в подобно положение. Те всички държат снимки на подходящо място. Без изключение. Освен това излъгали сте по отношение ръката с белега. Не сте забравили. Една майка не прави такива неща. Виждате тези снимки тук. Те не лъжат. И последно: Пол не ви е нанесъл съкрушителния удар.

Това, последното, нямам представа какво е. Така че си трая.

— Има и ДНК анализ, госпожо Перес. Получихме резултатите на път за тук. Те не са окончателни, но говорят за съвпадение. Това е вашият син.

Но и нея си я бива.

— ДНК ли? — крещи госпожа Перес. — Никому не съм давала разрешение за ДНК анализ.

— Полицията не се нуждае от вашето разрешение. Та нали сама твърдите, че Маноло Сантяго не ви е син.

— Но как те… как са получили моя проба?

Време е да се намеся:

— Нямаме право да ви съобщим.

— Вие… вие имате право да направите това?

— Да, можем.

Госпожа Перес се свлича на дивана. Дълго време не проговаря. Ние чакаме.

— Лъжете.

— Какво?

— Резултатите ви са грешни — казва тя, — или пък лъжете. Оня мъж не е моят син. Моят син бе убит преди двайсет години. Както и сестра ви. Загинаха в лагера на вашия баща, тъй като бяха оставени без надзор. И двамата преследвате духове. Това е.

Поглеждам към Люси с надежда тя да измисли нещо. Госпожа Перес се надига.

— А сега искам да си вървите.

— Моля ви — обаждам се аз. — Моята сестра също изчезна онази нощ.