Гората - страница 61

— Не мога да ви помогна.

Понечвам да кажа още нещо, но Люси ме отказва с движение на главата. Решавам, че е най-добре да се оттеглим за прегрупиране на силите и набелязване нов план за действие.

Вече отвъд вратата чуваме гласа й:

— Не идвайте повече. Оставете ме насаме със скръбта.

— Мислех, че синът ви е умрял преди двайсет години.

— Времето не лекува — отвръща госпожа Перес.

— Така е — доразвива тази мисъл Люси. — Но настъпва момент, когато повече не ти се иска да оставаш насаме със скръбта.

Люси спира дотук. Вратата се хлопва. Вмъкваме се в колата и аз питам:

— Какво ще кажеш?

— Госпожа Перес лъже. Определено.

— Добро блъфиране — казвам аз.

— За теста ли?

— Ъхъ.

Люси го пуска покрай ушите.

— Там вътре. Спомена името Маноло Сантяго.

— С това име се е представял Джил.

Тя обмисля. Чакам малко и питам:

— Защо?

— Вчера ходих при баща ми. Където… хм… живее. Проверих книгата за посетители. За последния месец е имал само един освен мене. Мъж на име Маноло Сантяго.

— А така! — възкликвам аз.

— Да, така.

Мъча се да го смеля и не мога.

— Но защо му е на Джил Перес да ходи при баща ти?

— Ти кажи.

Сещам се за Рая Сингх, която каза, че двамата с Люси сме излъгали.

— Не можеш ли да попиташ самия Айра?

— Ще направя опит. Той не е добре. Съзнанието му витае някъде.

— Струва си да опиташ.

Тя кимва. Завивам надясно и решавам да сменя темата.

— Защо си толкова сигурна, че госпожа Перес лъже?

— Първо на първо, тя е в траур. Помниш ли миризмата. Тя е от свещи. Носеше черно. Сам видя зачервените очи, отпуснатите рамене и всичко друго. Второ, снимките.

— Какво снимките?

— Аз не разправям врели-некипели. Крайно необичайно е да наблъскаш снимки от ранното детство и сред тях да няма нито една на мъртвото дете. Само по себе си, да речем, не е кой знае какво, но забеляза ли разположението? Снимките не стигат за цялата лавица. Махнала е тези на Джил. За всеки случай.

— Искаш да кажеш в случай, че някой се домъкне.

— Де да знам. Но ми се струва, че госпожа Перес се мъчи да скрие доказателства. Смятала е, че единствено тя разполага с годни за идентификация снимки. През ум не й е минало, че ти може да си запазил някоя от онова лято.

Мисля по въпроса.

— Всичките й реакции бяха необичайни, Коуп. Сякаш играе роля. Лъже, ти казвам.

— Тогава остава открит друг въпрос: защо лъже?

— Когато си в неведение, избираш най-непосредственото обяснение.

— И какво е то?

Люси свива рамене.

— Джил е помагал на Уейн при убийствата. Това би обяснило всичко. Винаги се е смятало, че Стъйбънс е действал в съучастие. Как иначе ще успее да зарови толкова бързо всички тела? Но може би тялото е било едно-единствено.

— На сестра ми.

— Именно. После двамата правят нещата да изглеждат така, сякаш и Джил е бил убит. Може би Джил и по-късно е помагал на Уейн, кой знае?

Аз мълча.

— В такъв случай — обаждам се след малко, — моята сестра е мъртва.

— Така излиза.

Отново млъквам.

— Коуп.

— Какво?

— Ти нямаш вина.

Отново не казвам нищо.

— Ако има виновен, това съм аз.

Спирам колата.

— Това пък откъде го измисли?

— Ти искаше да останеш в лагера онази нощ. Искаше да си свършиш работата. Аз бях тази, която те подмами в гората.

— Подмамила си ме?

Тя мълчи.

— Майтапиш се, нали?

— Не — отвръща тя.

— Аз нося глава на раменете си, Люси. Не си ме подмамвала за нищо.

Тя остава безмълвна. После казва:

— Ти продължаваш да се самообвиняваш.

Стискам по-здраво волана.

— Не, не го правя.

— Правиш го, Коуп, и още как. Признай си. Независимо от последните разкрития ти знаеш, че няма как сестра ти да не е мъртва. Но все се надяваш на късмет. Все се надяваш на изкупление.

— Тая твоя научна степен по психология — започвам аз, — май си е струвало да я защитиш, а?

— Не искам да…

— Ами ти, Люси? — Гласът ми е по-заядлив, отколкото бих желал. — Ти не се ли обвиняваш? Затова ли се наливаш като докер?

Мълчание.

— Не биваше да казвам това.

Гласът й е тих:

— Ти не знаеш нищо за моя живот.

— Вярно е. Прости ми. Не е моя работа.

— Тези актове са от отдавна.

Нищо не казвам. Тя извръща поглед от мен и го насочва през прозореца навън. Караме в мълчание.

— Може би имаш право — обаждам се аз.

Очите й остават приковани в прозореца.

— Ще ти кажа нещо, което не съм споделял с никого — продължавам. Усещам как се изчервявам, а очите ми се пълнят със сълзи. — След онази нощ в гората баща ми повече не ме погледна по обичайния си начин.

Тя се обръща към мен.

— Може и да си въобразявам. Може би имаш право. Наистина се самообвинявах дълги години. Ами ако не бях напуснал лагера? Ако си бях останал на поста? Може би изразът на лицето му бе просто на баща, загубил по такъв жесток начин чедото си. Но на мен все ми се струваше, че този израз крие още нещо. Че крие укор.

Тя поставя длан върху ръката ми.

— О, Коуп.

Продължавам да карам.

— Така че може би вярно напипваш нещата. Може би наистина искам да се реванширам по някакъв начин. Ами ти?

— Какво аз?

— Защо продължаваш да се ровиш в това? Какво се надяваш да получиш след толкова много години?

— Майтап ли си правиш?

— Какво точно целиш?

— Животът, който познавах, приключи през онази нощ. Толкова ли е трудно за проумяване?

Замълчавам.

— Пострадалите семейства — твоето включително — завлякоха моя баща в съда. Отнехте ни всичко, което имахме. Айра нямаше психическата нагласа да понесе подобен удар. Не можа да преодолее целия стрес.