Гората - страница 62

Изчаквам да каже още нещо, но тя млъква.

— Това го разбирам — казвам аз. — Но сега какво целиш? Както сама казваш, аз искам да се помиря с мисълта за сестра си. Най-малкото искам да разбера, какво точно се е случило през онази нощ с нея. Но ти какво искаш?

Тя не отговаря. Карам нататък. Небето притъмнява.

— Нямаш представа, колко уязвима се чувствам сега.

Не знам какво да направя в този момент. Затова казвам:

— Никога не бих те наранил.

Мълчание.

— От една страна — започва тя, — имам усещането, че съм живяла два живота. Единият — преди онази нощ, когато нещата си течаха общо взето приятно, и друг след това, когато нищо вече не е наред. Да, знам колко фалшиво звучи. Но понякога имам усещането, че са ме блъснали по някакъв наклон в онази нощ и оттогава не спирам да се търкалям по него. В даден момент сякаш успявам да се закрепя и да запазя равновесие, но наклонът е толкова стръмен, че не мога да направя и крачка нагоре, пак падам и продължавам да се търкалям. Та затова, де да знам, но може би, ако разбера какво е станало тогава, ако успея да извлека нещо добро от цялото отколешно зло, може би ще спра да се търкалям надолу.

Така прекрасна бе тя, когато я познавах в онези времена. Иска ми се да й напомня за това. Иска ми се да й кажа, че драматизира прекалено нещата, че още е красива и заобиколена с успехи, че има да свърши още толкова много неща. Но си давам сметка, че би прозвучало твърде покровителствено.

Затова казвам:

— Толкова се радвам, че те виждам отново, Люси.

Тя присвива очи, сякаш съм я ударил. Спомням си току-що казаното от нея за уязвимостта. Спомням си онзи дневник и написаното за невъзможността да намери нова любов. Никога вече. Ще ми се да хвана ръката й, но знам, че и за двама ни е твърде рано, че подобен жест, макар и сдържан, би изглеждал прекален.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Оставям Люси пред офиса й.

— Утре заран — казва тя — ще отида при Айра да видя какво ще ми каже за Маноло Сантяго.

— Добре.

Тя хваща дръжката на вратата.

— Имам цял куп домашни за проверка.

— Да те изпратя ли до горе?

— Недей.

Люси излиза от колата. Гледам я как отива към входната врата. Стомахът ми се свива. Мъча се да се ориентирам в онова, което изпитвам в момента, но то сякаш е просто въртоп от емоции. Трудно е да се разграничат една от друга.

Мобилният телефон жужи. Поглеждам дисплея. Мюз е.

— Как мина при майката на Перес? — пита тя.

— Мисля, че лъже.

— Научих нещо, което ще те заинтересува.

— Цял съм в слух.

— Господин Перес е редовен посетител на местен бар, наречен „Братя Смит“. Обича да седи с други като него, играе на стрелички, такива неща. Пие умерено, доколкото можах да разбера. Последните две вечери обаче се насвятква като моряк. Започва да плаче и налита на бой.

— Тъгува — обяснявам аз.

В моргата силната половина бе представена от госпожа Перес. Той се осланяше на нея.

— Във всеки случай пиячката развързва езика — отбелязва Мюз.

— Което е вярно, си е вярно.

— Та въпросният Перес е на поста си в момента. В бара. Може би е тъкмо време да опиташ една атака.

— Вече съм на път.

— И още нещо.

— Какво?

— Уейн Стъйбънс е съгласен да се срещне с теб. Дъхът ми секва.

— Кога?

— Утре. Излежава присъдата си в щатския затвор Ред Ониън във Вирджиния. Уредих те и за среща с Джеф Бедфорд от ФБР след това. Той е отговарял за случая на Стъйбънс навремето.

— Не става. Имаме съдебно заседание.

— Става, става. Някой от помощниците ти ще се справи и без теб за един ден. Запазила съм ти самолетен билет за утре заран.

Не знам какво очаквах да видя в този бар. Може би по-груба атмосфера. Заведението би могло спокойно да мине за част от някоя популярна ресторантска верига. Същинският бар заема повече място, отколкото другаде, а столовете за хранене са по-малко. Дървена ламперия, машини за безплатни пуканки и гръмка музика от осемдесетте години. В момента Тиърз фор Фиърз пеят „С глави над хълмовете“.

По мое време подобно заведение биха нарекли юпи-бар. Гъмжи от млади мъже с отпуснати възли на вратовръзките и жени, които искат да минат за бизнесдами. Мъжете пият бира направо от бутилката и полагат усилия да изглежда, че си прекарват много добре сред приятели, като в същото време не отлепят очи от жените. Жените пият вино или имитация на мартини, като хвърлят към мъжете по-дискретни погледи. Поклащам глава. Ето къде канал Дискавъри трябва да заснеме поредица за чифтосването.

Мястото не изглежда подходящо за човек като Джордж Перес, но въпреки това го откривам в дъното. Седи на бара с неколцина другари по оръжие. Мъже, които знаят как се пие. Мъже, надвесени над чашите си като квачка над пиленце. Наблюдават изпод вежди гъмжащите наоколо юпита от Двайсет и първия век.

Приближавам отзад господин Перес и поставям длан върху рамото му. Той се извръща бавно към мен. Същото правят и приятелчетата му. Очите му са влажни и зачервени. Решавам да атакувам фронтално.

— Моите съболезнования — казвам аз.

Той изглежда объркан. Другите около него, всичките латиноамериканци към края на петдесетте, ме гледат така, сякаш искам да ощипя дъщеря им по задника. Облечени са в работни дрехи. Господин Перес е в поло и панталони в защитен цвят. Питам се, дали това означава нещо, но не намирам отговор.

— Какво искате?

— Да поговорим. Как ме открихте?

Оставям този въпрос без отговор.

— Наблюдавах ви в моргата. Защо лъжете за Джил?

Очите му се присвиват.

— Кого наричате лъжец?

Другите ме поглеждат още по-строго.

— Може ли да поговорим на четири очи?