Гората - страница 70

— Не се шегувам.

Пристига сервитьорка. Не ни нарича сладури. Ненавиждам това обръщение. Бедфорд изучава обедното меню, но поръчва само кафе. Схващам намека и правя същото. Подаваме й менютата. Бедфорд я изчаква да се отдалечи.

— В това, че Стъйбънс е извършителят, не може да има ни капка съмнение. Той уби всички онези хора. Никога не е имало колебания по този въпрос в миналото. Няма и сега. Дори сянка от съмнение. Абсолютно никакво.

— Първите убийства. Четирите в гората…

— Какво за тях?

— Няма доказателства за негово участие в тях.

— Няма физически доказателства. Така е.

— Четири жертви — казвам аз. — Две жени. Марго Грийн и сестра ми. Това нищо ли не ви говори?

— Какво трябва да ми говори?

— Никоя от останалите жертви на Стъйбънс не е жена.

— Така е.

— Всички са от мъжки пол на възраст между шестнайсет и осемнадесет години. Това не ви ли изглежда странно?

Той ме поглежда така, сякаш внезапно ми е поникнала втора глава.

— Вижте какво, господин Коупланд, съгласих се да се срещна с вас, първо защото сте областен прокурор и второ, защото сестра ви загина от ръката на онзи звяр. Тази линия на разговор обаче…

— Току-що се видях с Уейн Стъйбънс — казвам аз.

— Известно ми е. Но нека ви кажа нещо. Той е психопат и изключително ловък патологичен лъжец.

Сещам се, че Люси употреби тази квалификация. Сещам се също, че Уейн разправяше за някаква закачка с нея, преди аз да се появя в лагера.

— Знам — казвам аз.

— Не съм сигурен, че го разбирате напълно. Нека ви обясня нещо. Уейн Стъйбънс е част от моя живот в продължение на близо двайсет години. Помислете си за това. Позната ми е убедителността, с която лъже.

Не знам каква линия на поведение да възприема и започвам да опипвам почвата:

— Появиха се нови доказателства — казвам аз.

Бедфорд смръщва вежди. Връхчетата на мустаците се насочват надолу заедно с ъгълчетата на устата.

— Какво имате предвид?

— Знаете кой е Джил Перес, разбира се.

— Знам, естествено. Знам всичко за всекиго, който има някакво отношение към случая.

— Неговото тяло не бе открито.

— Точно така. Не открихме и това на сестра ви.

— Как си го обяснявате?

— Вие сте живели в този лагер. Познавате района, нали?

— Познавам го.

— И си давате сметка колко квадратни километра заема онази гора.

— Да.

Той обръща лява длан към очите си и казва:

— Здрасти, госпожице Игла. — После прави същото с другата и отговаря: — Здравейте госпожа Копа слама.

— Уейн Стъйбънс е сравнително дребен на ръст.

— Е, и?

— А Дъг бе над метър и осемдесет. Джил беше яко момче. Как е успял Уейн да се справи и с четиримата?

— С ножа, ето как. Марго Грийн я намерихме вързана. Беше й прерязал гърлото. Не знаем реда, по който са си отишли останалите. Може и те да са били вързани на различни места из гората. Просто не знаем. Справил се е с Дъг Билингъм. Неговото тяло открихме в плитък гроб на по-малко от километър от това на Марго. По него имаше няколко дълбоки рани от нож и няколко повърхностни по ръцете, получени докато се е бранил. Намерихме кръв и разкъсани дрехи, принадлежали на вашата сестра и на Джил Перес. Всичко това ви е известно.

— Известно ми е.

Бедфорд накланя стола си назад, така че опира пода с върховете на обувките си.

— И така, господин Коупланд, какви са тези нови доказателства, тъй неочаквано излезли на бял свят?

— Джил Перес.

— Какво Джил Перес?

— Той не е загинат през онази нощ. Умря миналата седмица.

Предните крака на стола тупват върху пода.

— Какво казахте?

Разказвам му за Маноло Сантяго. Бих могъл да кажа, че агентът ме гледа с недоверие, но това би променило чувствително действителността в моя полза. Бедфорд ме гледа така, сякаш го убеждавам, че щъркелите наистина носят бебета.

— Нека да систематизирам нещата — казва той, когато приключвам. — Сервитьорката се появява с кафетата. Бедфорд не добавя нищо към своето. Внимателно поднася чашката към устните си и съумява да остави мустаците сухи. — Родителите на Перес отричат да е той. Полицията от Манхатън не вярва, че е той. При все това, вие…

— Той е.

Бедфорд се усмихва.

— Мисля, че ми отнехте достатъчно от времето, господин Коупланд.

Той допива кафето и започва да се измъква от сепарето.

— Сигурен съм, че е той. Доказването на това обстоятелство е само въпрос на време.

Бедфорд спира.

— Вижте какво ще ви кажа. Нека бъде вашата. Да приемем, че наистина е Перес. Че наистина е оцелял през онази нощ.

— Добре.

— Това не освобождава Уейн Стъйбънс от отговорност. Ни най-малко. Според мнозина тогава — той ме поглежда твърдо — Стъйбънс е имал съучастник за онези убийства. Вие сам попитахте как е успял да се справи с толкова хора. Е, ако убийците са били двама, а жертвите само три, това опростява много нещата, нали така?

— Значи сега допускате възможността Перес да е бил съучастник.

— Не. Дори не допускам, че е останал жив тогава. Говоря чисто хипотетично. За в случай, че онова тяло в моргата на Манхатън наистина се окаже на Джил Перес.

Изсипвам пликче захарин и малко мляко в кафето си.

— Чели ли сте книга от сър Артър Конан Дойл? — питам аз.

— Оня, дето е измислил Шерлок Холмс ли?

— Именно. Едно от правилата на неговия герой гласи следното: голяма грешка е да се изграждат теоретични построения, преди да се разполага с данни, защото човек започва да изкривява фактите с цел да ги пригоди към теорията си, вместо да нагажда теорията към тях.

— Започвате да поставяте на изпитание моето търпение, господин Коупланд.