Гората - страница 71

— Аз ви съобщавам нов факт. Вместо да направите опит за преосмисляне на теорията, вие моментално намирате начин да вкарате този факт в старата си теория.

Той ме гледа втренчено. Не го виня. Притискам го яко, но няма как.

— Известно ли ви е нещо около миналото на Уейн Стъйбънс? — пита той.

— Едно-друго.

— То пасва към профила до последна подробност.

— Профилите не са доказателство.

— Но са от полза. Известно ли ви е например, че в квартала на Стъйбънс започват да изчезват домашни животни, докато е още дете?

— Наистина ли? Е, точно това доказателство ми липсваше.

— Да ви кажа ли още нещо?

— Моля.

— Разполагаме с очевидец в това направление. Момче на име Чарли Кадисън. Тогава не казва нищо, защото се бои. На шестнайсет години Уейн Стъйбънс заравя бяло кученце — как му беше породата, нещо френско…

— Пудел?

— А, именно. Заровил кученцето в земята до шия. Така че само главата му да стърчи отгоре. Животинчето не могло да помръдне.

— Доста извратено.

— О, става и по-лошо.

Той пак отпива предпазливо. Аз чакам. Той оставя чашата върху масата и попива устни със салфетката.

— Та след като заровил животното, старото ви лагерно приятелче отива в къщата на онова момче Кадисън. Те имали моторна косачка. Поискал им я…

Той млъква, поглежда ме и кимва.

— Да му се не види!

— Мога да ви разкажа и други подобни случки. Сигурно десетина.

— И въпреки всичко това Уейн Стъйбънс съумява да получи работа като възпитател в нашия лагер.

— Чудо голямо. Все едно Айра Силверстейн си е счупвал краката да проверява миналото на персонала си.

— И все пак никому ли не минава през ум за Уейн след онези първи убийства?

— Тия неща не ни бяха известни тогава. Преди всичко със случая тогава се заема местната полиция, не ние. Той не бе от федерално естество. Поне отначало. Освен това хората се страхували да говорят за тази страна от биографията на Стъйбънс. Като онова хлапе Чарли Кадисън. Не забравяйте също обстоятелството, че той произлиза от богато семейство. Бащата умира рано, обаче майката го закриля, подкупва хора, прави всичко, което е по силите й. Тя е като орлица. Много консервативна. Много строга.

— Има ли някоя друга особеност в малкия ви набор профили на серийни убийци?

— Не става дума само за профила му, господин Коупланд. Вие познавате фактите. Живее в Ню Йорк, а успява все пак да се окаже по някакъв начин и на трите места — Вирджиния, Индиана и Пенсилвания, и то когато са извършени убийствата. За какво говори това? И разбира се, най-главното: след като получихме заповед за обиск, открихме предмети — класически трофеи, — принадлежали на жертвите.

— Не на всички — отбелязвам аз.

— На достатъчно.

— Но на нито един от първите четирима.

— Точно така.

— А защо?

— Питате за моето мнение ли? Навярно е бързал. Трябвало е да се отърве от телата. Нямал е време.

— Ето пак — отбелязвам аз. — Звучи малко като насилие над фактите.

Той се обляга назад и ме изучава с поглед.

— Каква е вашата версия, господин Коупланд? Умирам да я чуя.

Нищо не казвам. Той разперва ръце.

— Че по чиста случайност един сериен убиец, прерязал гърлата на лагерници в Индиана и Вирджиния, се оказва преди това възпитател в друг летен лагер, където също са прерязани гърлата на поне двама юноши?

Той има право. От самото начало си мисля за това и не мога нищо да измисля.

— Фактите — изкривени или не — са ви добре известни. Вие сте прокурор. Кажете ми какво заключение следва да се направи въз основа на тях?

Обмислям отговора си. Той чака. Бавя се малко.

— Още не мога да кажа. Може би е прекалено рано за изграждане на версия. Имаме нужда от нови факти.

— И докато ги събирате, някой като Уейн Стъйбънс убива още десетина лагерници.

Отново е прав. Спомням си за доказателствата срещу Дженрът и Маранц. Ако се разгледат нещата обективно, срещу Уейн са налице също толкова, ако не и повече. Или поне са били налице.

— Той не е убил Джил Перес — настоявам аз.

— Чух това. Нека го извадим от уравнението в името на този спор. Приемаме, че не е убил Джил Перес. — Той вдига ръце към тавана. — Какво ви дава това?

Премислям. Дава ми, казвам си наум, повод за размисъл по въпроса какво всъщност се е случило с моята сестра.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Час по-късно съм вече настанен в самолета. Вратата му е още отворена, когато се обажда Мюз.

— Как мина при Стъйбънс? — пита тя.

— Ще ти разкажа, като се върна. Какво стана в съда?

— Купища претенции. Въздух под налягане, доколкото чувам. Най-често използваната фраза била „за сведение“. Адвокатстването трябва да е дяволски досадна работа. Не ти ли идва да се гръмнеш в подобни дни?

— Трябва си упорит труд. Значи нищо особено?

— Нищо, но съдията иска да види представителите на двете страни утре в кабинета си.

— Защо?

— Може би заради всички тези „за сведение“, но заместникът ти — как му беше името — не смята, че е нещо съществено. Виж, за друго ти се обаждам.

— За какво?

— Накарах най-големия цар сред нашите компютърджии да се поразрови из онези файлове, дето са пратени на старата ти приятелка Люси.

— И какво?

— И той откриха онова, което вече ти е известно. Поне отначало.

— Какво ще рече отначало?

— Аз взех насъбраното от него и се обадих тук-там, по-разрових допълнително и открих нещо интересно.

— Какво именно?

— Мисля, че знам кой е изпратил въпросните записки.

— Кой?

— Пейджърът в теб ли е?

— Да.

— Може би е по-добре да ти изпратя подробностите в писмен вид.