Гората - страница 75

— Също като нас двамата.

— Именно. А сестра ми и Дъг все още бяха двойка. Не влюбена или нещо подобно, но все пак… разбираш какво имам предвид. Мисълта ми е, че ако Джил и Марго не са били вече заедно, за чий бяс им е било да отиват в гората?

— Разбирам. Значи ако тя и Джил са били вече разделени и след като знаем, че Джил не е загинал в онази нощ…

Спомням си предположението на Рая Сингх — жената, която очевидно е познавала и е била близка с Джил Перес, наричан още Маноло Сантяго: може би Джил е убил Марго. Може би Камил и Дъг просто са се натъкнали на него случайно.

— И Джил им затваря устата завинаги.

— Точно така. И се насажда на пачи яйца. Сам помисли: той е от бедно семейство. Брат му е с криминално досие. Няма начин да не попадне в кръга на заподозрените.

— И затова инсценира собственото си убийство — допълва тя.

И двамата потъваме в мълчание.

— Липсва нещо — обажда се Люси.

— Виждам.

— Може би сме близо до истината.

— А може и да се отдалечаваме от нея.

— Едно от двете — съгласява се Люси.

Боже, колко ми е хубаво с нея.

— И още нещо — казвам аз.

— Какво?

— Тези дневници. Какво означава това, дето ме виждаш цял в кръв и думите ми, че не можем да кажем никому?

— Нямам представа.

— Да започнем с началото. Частта, която е вярна. Как се измъкваме от лагера.

— Добре.

— Откъде биха могли да го узнаят?

— Нямам представа.

— Как биха могли да разберат, че ти си ме извела от лагера?

— Или — тя млъква и преглъща — какво съм изпитвала към теб?

Мълчание. Люси свива рамене.

— Сигурно е било ясно за всеки, забелязал, как те гледам.

— В настоящия момент полагам големи усилия да се съсредоточа и да не се разсмея — казвам аз.

— Нека не бъдат толкова големи. Както и да е, това е в първата част на записките. Да минем към втората.

— Дето съм цял в кръв? Откъде им е дошло на ума?

— Нямам представа. Но знаеш ли от какво наистина ме побиват тръпки?

— От какво?

— От това, че са наясно с нашата раздяла. Че след това нямаме никаква връзка един с друг.

Това ми прави впечатление и на мен.

— Кой би могъл да го знае? — питам аз.

— Не съм казвала на никоя душа.

— Нито пък аз.

— Може някой да се е досетил — заключава Люси. Тя млъква и вдига поглед към тавана. — Или пък…

— Или пък какво?

— Ти не си казвал никому, нали така?

— Не съм.

— И аз не съм.

— Е?

— Значи остава едно-единствено обяснение.

— Какво е то?

Тя ме поглежда право в очите.

— Някой ни е видял през онази нощ.

Мълчание.

— Може би Джил — обаждам се аз. — Или пък Уейн. — Те са нашите двама заподозрени в убийство, нали така?

— Точно така.

— Тогава кой е убил Джил?

Застивам.

— Джил не може да се самоубие и да премести след това своя труп — продължава тя. — А Уейн Стъйбънс се намира в затвор с усилено строг режим.

Обмислям чутото.

— Щом убиецът не е Уейн и не е Джил, кой друг остава?

— Открих я — съобщава Мюз, докато влиза в моя кабинет.

Сингъл Шейкър я следва. Сингъл умее да влиза в помещение, само не знам дали полага съзнателно усилие при това. Има нещо свирепо в самия й вид, сякаш пространството уплашено се отваря, за да й стори път. Мюз не е саксийно растение, но прилича точно на такова в съседство със Сингъл Шейкър. И двете сядат. Сингъл кръстосва дълги крака.

— Е — започва тя, — хрътките са по петите ви, началство.

— Май така излиза.

— Така си е. Проверих го. Провежда се операция на изгорената земя. Никакво жалене на средства. Никаква пощада за никого. Вече опропастиха баджанака ви. Пратили са човек в Русия. Пуснати са хора навсякъде — нямам представа колко на брой. Опитали са да подкупят старата ви дружка Уейн Стъйбънс. С две думи, готови са в капка вода да ви удавят.

— Някаква представа за това дали са успели в нещо?

— Още не. Само онова, което знаете.

Разказвам й за дневниците на Люси. Сингъл кима, докато говоря.

— И по-рано са го правили. Доколко вярно отразяват истината тези дневници?

— Голяма част е грешна. В никакъв случай не съм се натъквал на кръв, нито пък съм казвал, че не бива никому да разправяме за случилото се. Обаче знаят какво сме изпитвали един към друг. Знаят, че сме се измъкнали от лагера и как точно е станало.

— Интересно.

— Откъде са се добрали до тази информация?

— Трудно е да се каже.

— Някакви предположения?

Тя мисли известно време.

— Както вече казах, такива са им методите на работа. Целта е да изровят нещо. Няма значение доколко е истина. Понякога е нужно да се подменя действителността, нали ме разбирате?

— Не съвсем.

— Как да ви го обясня… — Сингъл се замисля за миг. — Когато постъпих в НДКТ, знаете ли каква задача ми бе поставена?

Поклащам глава.

— Да ловя неверни съпрузи. Това е голям бизнес — изневярата. За моята фирма — също. Около четирийсет процента от работата. А в НДКТ са най-големите царе в тази област, макар методите им да са отчасти неортодоксални.

— В какъв смисъл?

— Зависи от конкретния случай, но първата стъпка е винаги една и съща: анализ на клиента. С други думи, разбери какво е истинското му желание. Истината ли иска да научи? Или предпочита да чуе успокоителна лъжа? Подкрепа ли търси, основания за развод, или какво?

— Не разбирам съвсем. Не искат ли всички да научат истината?

— И да, и не. Хич не ми харесваше тази страна на работата. Нямах нищо против проследяването или разследванията — знаете какво се прави, ходиш по петите на съпруг или съпруга, проверяваш телефонни разговори, кредитни карти и така нататък. Малко е нечистоплътно, обаче аз го приемах. Необходимо е. Но после идва другото.