Гората - страница 74

Но даже и това, даже този ужас може да бъде приет. С него се свиква. Също както с удобствата.

Саш си спомня първото пристигане в САЩ. Храна може да се купи навсякъде. Няма ги дългите опашки. Той си купува пиле и го слага във фризера. Не може да повярва. Пиле. Буди се нощем, потънал в студена пот. Отива при фризера и съзерцава своето пиле. Изпълва го чувство за сигурност.

И до ден днешен го прави.

Повечето му стари колеги съжаляват за отминалите дни. Липсва им властта. Неколцина се завърнаха у дома, но повечето са тук. Те са сурови мъже. Наел е някои, защото им има доверие и иска да помогне. Всички те са хора с минало. А когато им стане тежко и тези стари другари от КГБ започнат да изпитват особено остро самосъжаление — Саш е сигурен в това, — те също отварят хладилниците и започват да се радват на постигнатото.

Когато умираш от глад, не мислиш за щастие и себереализация. Добре е да се помни това.

Живееш сред този прекален разкош и направо се изгубваш. Не ти пука за глупости като духовност, вътрешно здраве, удовлетворение и човешки контакт. Нямаш дори представа колко си щастлив. Нямаш понятие какво значи да си гладен, да виждаш как се превръщаш в скелет, да седиш и да наблюдаваш безпомощно как някой, когото обичаш, който иначе си е здрав и прав, бавно умира, а някаква част от теб самия, някаква ужасяващо подчинена на инстинктите част е почти щастлива, защото днес ще изядеш не хапка, а хапка и половина от горчивия хляб.

Който си мисли, че сме нещо по-различно от животни, има много здраве. Всички човеци са жестоки диваци. Просто ситите ги мързи. Не им се налага да убиват, за да се сдобият с храна. Затова се издокарват в скъпи дрехи и си намират така наречени възвишени идеали, та сами да повярват, че стоят над тези неща. Глупости на търкалета. Просто диваците са по-гладни. И в това се състои цялата разлика.

Човек прави страховити неща, за да оцелее. Който не знае това, нищо не знае.

Съобщението е прието от неговия компютър.

Така става в наши дни. Не по телефона и не лично. Компютри. Имейли. Толкова е лесно да влезеш във връзка с някого, без да бъдеш открит. Чуди се как би могъл старият съветски режим да се справи с Интернет. Контролът над информацията заемаше огромна част от тяхната дейност. Но какъв контрол може да се упражнява върху Мрежата? А може и да няма кой знае каква разлика. В крайна сметка врагът бива залавян благодарение на информационно изтичане. Хората дрънкат прекалено много. Продават се един другиго. Предават съседи и близки. Понякога за кора хляб. Друг път — срещу билет към свободата. Всичко зависи от това доколко си гладен.

Саш прочита отново съобщението. То е кратко и простичко и Саш не знае какво да прави с него. Разполагат с телефонен номер и адрес. Но той все се връща към първия ред от съобщението. Такъв един най-обикновен ред.

Той го чете отново:

ОТКРИХМЕ Я.

И сега започва да се пита какво да направи.

Обаждам се на Мюз:

— Ще ми намериш ли Сингъл Шейкър?

— Ще се опитам. Защо, какво има?

— Искам да й задам няколко въпроса относно методите на работа в старата й фирма.

— Готово.

Оставям апарата и отново се обръщам към Люси. Тя пак гледа през прозореца.

— Какво ти е?

— Аз му имах доверие.

Понечвам да кажа, че съжалявам или нещо още по-изтъркано, но се усещам овреме.

— Ти бе прав — продължава тя.

— За кое?

— Лони Бъргър бе може би най-близкият ми приятел. Вярвах му повече от на когото и да било другиго. Е, освен може би на Айра, който обаче прекарва част от времето си в усмирителна риза.

Правя опит да се усмихна.

— Впрочем как ти се стори моя етюд на самосъжаление?

— Доста добър беше.

Тя се извръща от прозореца и ме поглежда.

— Ще опитаме ли отново, Коуп? След като всичко това свърши и сме разбрали какво е станало с твоята сестра. Ще се върнем ли към предишния си начин на живот, или ще се опитаме да видим дали пък нещо няма да излезе?

— Много обичам като започнеш да го усукваш.

Люси не се усмихва.

— Добре — казвам аз. — Иска ми се да опитаме.

— Добър отговор. Даже много добър.

— Благодаря.

— Не искам все аз да бъда страната, която излага на опасност сърцето си.

— Не си сама. И аз участвам.

— Та кой уби Марго и Дъг? — пита тя.

— Браво! На това се вика последователност в мисленето.

— Добре де, колкото по-бързо разберем какво е станало… — Тя свива рамене.

— Знаеш ли? — обаждам се аз.

— Кое?

— Толкова ми е лесно да си припомня какво ме привлече към теб.

Люси се извръща.

— Няма да заплача, няма да заплача, няма да заплача…

— Вече и аз не знам кой ги е убил.

— Ами Уейн Стъйбънс? Не мислиш ли, че е той?

— Не знам. Но и двамата сме наясно с това, че той не е убил Джип Перес.

— Мислиш ли, че ти казва истината?

— Разправя, че между вас имало нещо. — Пфу.

— Но стигнал само до ръчната фаза.

— Ако има предвид случая, когато нарочно се блъсна в мен при игра на топка и ме опипа, тогава — да, технически погледнато има право. Наистина ли ти каза подобно нещо?

— Да. Каза още, че е спал с Марго.

— Това може и да е вярно. Бая народ спа с нея.

— Аз не съм.

— Това е защото те спипах в мига, в който пристигна.

— Тук не мога да споря. Каза още, че Джил и Марго били скъсали.

— И какво от това?

— Дали е вярно, как мислиш?

— Нямам представа. Но нали знаеш какво беше в лагера. Все едно целият ти живот се извъртява в рамките на седем седмици. Всеки се събира с някого, скарват се на бърза ръка и всеки си намира друг.

— Така беше, но…

— Но какво?

— Но според общоприетата тогава версия двете двойки отиват в гората, за да, хм, се забавляват.