Гората - страница 86

— Ало, Барет — прекъсва го Мюз.

Той повдига очилата си с пръст.

— Какво има?

— Сериозно ли мислиш, че давам пукната пара за това как работи твоята машинария?

Той докосва очилата отново.

— Ами…

— Искам единствено любимата ти играчка да работи. Така че, много те моля, кажи ми откри ли нещо, преди да съм гръмнала някого.

— Кокали, Мюз — отвръща той с усмивка, — намерихме кокали.

— Човешки, надявам се?

— Определено. Най-напред попаднахме на черепа. И спряхме да копаем. Сега продължават експертите.

— Колко са стари?

— Кои, кокалите ли?

— Не, Барет, дъбовете наоколо. Костите, естествено!

— Че откъде да знам? Питай патоанатома. Тя може да знае. В момента е там.

Мюз тръгва забързано. Лоуъл я следва. Далеч пред себе си тя вижда светлината на мощни прожектори — също като на снимачна площадка. Известно й е, че много екипи използват подобно осветление, дори когато работят посред бял ден. Както й бе обяснил един специалист, силната изкуствена светлина позволява да се различи златото от калта. „Без такава светлина — каза той — е все едно пиян да преценяваш момиче в полумрака на някой бар. Уж си попаднал на страхотно парче, а на другата сутрин ти иде да се застреляш, като я видиш“.

Лоуъл сочи към привлекателна жена с гумени ръкавици. Мюз решава, че е от студентите — надали има и трийсет години. Косите й — гарваново черни — са изтеглени идеално назад като при танцьорките на фламенко.

— Това е доктор О’Нийл — представя я шерифът.

— Тя ли ви е съдебен медик?

— Ъхъ. При нас длъжността е изборна.

— Стига бе. С предизборна агитация и всичко останало, така ли? Изтъпанчва се тя пред хората и вика: здрасти, аз съм доктор О’Нийл, много ме бива с умрели.

— Бих искал да кажа нещо остроумно в отговор, но ние, бедните селяндури, не можем се мери с вас, градските тарикати.

Приближила достатъчно, Мюз установява, че „привлекателна“ е почти обидна квалификация. Тара О’Нийл е направо трепач. Веднага личи, че външността й смущава донякъде хода на работата. Патологът не командва парада. Действието се развива под ръководството на полицията. Всички погледи обаче скришом следват доктор О’Нийл. Мюз я приближава с отривиста стъпка.

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс.

Жената подава облечена в гумена ръкавица ръка.

— Тара О’Нийл, съдебен лекар.

— Какво ще ми кажете за тялото?

Тя изглежда разколебана за момент, но шерифът й кима утвърдително.

— Вие ли изпратихте тук господин Барет? — пита тя.

— Аз.

— Интересен чешит.

— Добре ми е известно.

— Машината му обаче работи. Нямам представа по какъв начин изобщо се е добрал до тези кости. Много ви е добър човекът. Помага и обстоятелството, че попадат най-напред на черепа. Доктор О’Нийл примигва и отклонява поглед встрани.

— Някакъв проблем ли има? — пита Мюз.

Тя поклаща глава.

— Аз съм израснала по тези места. Много пъти съм играла точно тук. Човек би очаквал да усетя някаква тръпка, нещо да ме смути. Но не, нищо такова не се случи.

Мюз потропва с крак в очакване.

— Бях десетгодишна, когато изчезнаха тези младежи. С приятелите ми обичахме да идваме по тези места. Палехме огньове. Разправяхме си истории: за това как двете ненамерени деца са още наоколо, как ни дебнат, как са вампирясали или нещо подобно, как ще ни причакат някъде и убият. Глупави детинщини. Начин да накараш приятеля си да ти наметне якето си и те прегърне през раменете. Тара О’Нийл се усмихва и клати глава.

— Доктор О’Нийл.

— Моля.

— Кажете ми, ако обичате, какво открихте.

— Продължаваме работата, но от досега установените факти може да се заключи, че става дума за доста добре запазен скелет. Открит е на дълбочина деветдесет сантиметра. Трябва да изпратя находката в лабораторията, за да съм в състояние да отговоря по-точно.

— Какво можете да ми кажете в настоящия момент?

— Елате насам.

Тя завежда Мюз откъм отвъдната страна на изкопа. Костите са номерирани и подредени върху синьо платнище.

— Няма ли дрехи? — пита Мюз.

— Ни помен.

— Изгнили ли са или тялото е заровено голо?

— Не мога да кажа с положителност. Но понеже липсват монети, украшения, копчета, ципове и дори обувки — тези неща изтрайват непокътнати много дълго време, бих казала: заровено е голо.

Мюз се е вторачила в кафявия череп.

— А причина за смъртта?

— Много е рано да се каже. Но се досещаме за едно-друго.

— Като например?

— Костите са в лошо състояние. Не са заровени достатъчно дълбоко и са престояли тук доста време.

— Колко?

— Не е лесно да се определи. Миналата година участвах в семинар по проблемите на почвените проби от местопрестъплението. Има начини да се установи по следите от изкопните работи, кога горе-долу е издълбан даден гроб. Но това е доста приблизително.

— Все пак? Някакво предположение?

— Костите са престояли тук дълго. По моя преценка, не по-малко от петнайсет години. С две думи — и за да отговоря на въпроса, който се върти в глава ви, — имаме голямо, много голямо съвпадение с времевата рамка, очертана от убийствата, извършени тук преди две десетилетия.

Мюз преглъща с усилие и задава въпроса, който се върти на езика й от самото начало:

— Можете ли да определите пола? Можете ли да ми кажете на мъж или на жена принадлежат тези останки?

Намесва се дълбок бас:

— Докторе.

Гласът принадлежи на един от техническия екип, издокаран със задължителното яке — знак за служебната му принадлежност. Той е здравеняк с могъщо брадище и още по-могъщ торс. В ръката си държи лопатка, а дишането му издава липсата на тренинг.