Гората - страница 85

— Е?

— Спомня си нещо за онази гора.

— Какво?

— Не ще да ми каже. Само с теб щял да го сподели.

— С мене ли?

— Ъхъ. Айра иска да те види.

— Сега?

— Ако имаш желание за това.

— Имам. Да мина ли да те взема?

Тя се колебае.

— Какво има?

— Айра каза, че иска да те види насаме. Пред мен нямало да говори.

— Добре.

Отново колебание.

— Пол.

— Какво има?

— Вземи ме все пак. Ще те изчакам в колата.

Инспекторите от отдел „Убийства“ Йорк и Дилън седят в „техническата“ и ядат пица. Техническата е стая за срещи, където държат телевизори, видеокасетофони и други подобни. Влиза Макс Рейнълдс.

— Как я карате, момчета?

Дилън казва:

— Пицата е гола вода.

— Съжалявам.

— Нали сме в Ню Йорк, за да го вадиме голям. Царството на пицата. А това тук има вкус на изпаднало от торбичка с кучешки лайна.

Рейнълдс включва телевизора.

— Съжалявам, че предлаганата кухня не задоволява вашите изисквания.

— Що, да не би да преувеличавам? — обръща се Дилън към Йорк. — Кажи ми честно, това тук ли вони на бълвоч, или аз самият?

— Това ти е третото парче — възразява Йорк.

— Но сигурно е и последно. Аз съм последователен в мненията си.

Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:

— Какво си ни приготвил?

— Мисля, че открих нашия човек. Или поне колата му.

Дилън отхапва ново огромно парче.

— По-малко приказки, повече шоу.

— На две пресечки от мястото, където сте намерили трупа — започва Рейнълдс, — има денонощен магазин. — Собственикът се оплаква, че непрекъснато му задигат от изложената на тротоара стока и затова слага видеокамери.

— Кореец — обажда се Дилън.

— Моля?

— Собственикът на магазина е кореец, нали?

— Не знам. Какво общо има това?

— Главата си залагам, че е кореец. Монтира куп камери отвън, защото някой нещастник му отмъкнал един портокал. Вдига вой до небесата за това, че плащал данъци и нещо трябва да се направи, а в същото време за него работят нелегално поне десет души. И полицията е длъжна да се рови в шибаните му долнокачествени записи, за да залови господин Крадеца на портокали.

Млъква. Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:

— Карай нататък.

— Както и да е. Камерата показва част от улицата. Така че започнахме да търсим коли на повече от трийсет години и вижте на какво попаднахме.

Рейнълдс е подготвил записа предварително на нужното място. Пред очите им преминава стар фолксваген-костенурка. Натиска пауза.

— Това ли е нашата кола? — обажда се Йорк.

— Фолксваген-костенурка, модел 1971. Един от експертите ни стига до това заключение въз основа на предното окачване тип „Макфърсън“ и капака на разположения отпред багажник. Но което е по-важно, мокетът от тази кола съвпада с откритите по дрехите на господин Сантяго нишки.

— А така! — отсъжда Дилън.

— Вижда ли се номерът? — пита Йорк.

— Не. Имаме само страничен ракурс. Не можем да кажем дори от кой щат е колата.

— Добре де, колко на брой биха могли да се окажат всичките жълти костенурки от този модел, които са все още в движение? — пита Йорк.

— Започваме проверката от Ню Йорк, после в Ню Джърси и Кънектикът.

Дилън кимва и заговаря, докато в същото време дъвче като крава:

— Трябва да се тръгне отнякъде.

Йорк пита Рейнълдс:

— Нещо друго?

— Дилън има право — качеството на записа не е кой знае какво. Ако увелича този образ обаче — той натиска зума — можем да различим част от водача.

Дилън присвива очи.

— Мяза на битник.

— Дълга сива коса, дълга сива брада — потвърждава Рейнълдс.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Йорк заговаря на Дилън:

— Дай да потърсим в автомобилните регистри. Не ще да е кой знае колко трудно да открием такава кола.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Отправеното от шериф Лоуъл обвинение кънти из смълчаната гора.

Лоуъл не се оставя да го водят за носа: той смята, че Пол Коупланд лъже във връзка с убийствата.

Така ли е наистина? Има ли това някакво значение?

Мюз обмисля чутото. Тя харесва Коуп, дума да няма. Той е страхотен началник и невероятно талантлив прокурор. Но ето че думите на шерифа внасят смут в душата й. Те й напомнят една основна истина: това е дело за убийство като всяко друго. Уликите трябва да сочат нанякъде, пък макар и към нейния началник. Няма застраховани.

След няколко минути откъм храстите се разнася звук. Мюз забелязва Андрю Барет. Барет извежда недодялаността до форма на изкуството. Прекалено дълги крайници, щръкнали лакти, нелепи, подскачащи движения. Подире си мъкне нещо като детска количка. Това ще да е прословутия ХЖ. Мюз го вика. Барет вдига поглед, видимо раздразнен от чуждата намеса. Когато я разпознава, цял грейва.

— Здрасти, Мюз!

— Здрасти.

— Ех, как се радвам да те видя тук!

— Ъхъ. С какво се занимаваш?

— С какво се занимавам ли? — Той оставя машинарията. Покрай него се суетят трима, облечени в блузи с логото на „Джон Джей“. Студенти, решава тя.

— Търся гробове.

— Мислех, че си открил нещо.

— Открих. На сто метра оттук. Но понеже липсват два трупа, рекох си, няма защо да почивам върху лаврите, нали ме разбираш?

Мюз преглъща с усилие.

— Намерил си труп.

Лицето на Барет е с цвят, който подобава повече на богомолец-фанатик.

— Такава машина, Мюз! Боже мой, да се побърка човек. Имахме и късмет, разбира се. Не е валяло не знам от кога. Откога всъщност, шерифе?

— От две-три седмици — казва Лоуъл.

— Е, това си е вече късмет. И то голям. Суха почва. Имаш ли представа как работи радарът от този вид? Настроих го на 800 мегахерца този сладур. Това ми позволява да проникна в дълбочина до метър и нещо — ама какъв метър и нещо, а! Всичко се вижда. Най-често търсят по-дълбоко, макар никой убиец да не копае на повече от метър. Освен това другите апарати трудно правят разлика между, да кажем, тръба или голям корен и костите, които ни интересуват в дадения случай. Докато при ХЖ получаваме не само ярък образ на сечението, но с новия триизмерен усилвател…