Гората - страница 84

— Впрочем да, от онова хлапе Стъйбънс ме побиха тръпки — поне така ми се струва сега. Но може би си внушавам. Трудно е да преценя. Никакви улики не го свързваха с убийствата. Но такива не съществуваха за когото и да било. А и Стъйбънс бе богатско синче. Родителите наеха адвокат. Както можете да си представите, лагерът се разпадна начаса и децата си заминаха по домовете. Стъйбънс прехвърли океана и остана там за следващия семестър. В Швейцария, ако не се лъжа.

Мюз продължава да не отлепя очи от кръста.

— Готова ли сте да продължим?

Тя кимва и двамата отново поемат пътя. Лоуъл се обажда:

— От колко време сте главен следовател?

— От няколко месеца.

— А преди това?

— Три години в „Убийства“.

Той отново бърше носа си.

— Няма лесно, а?

Въпросът е сякаш реторичен и тя замълчава.

— Не става дума за самото престъпление — продължава той. — Нито дори за смъртта. Те са минало. Нищо не може да се направи в това отношение. Остава обаче отзвукът — ехото. Тази гора, през която вървим сега. Според някои от местните, ехото е запечатано в нея завинаги. Има някаква логика в това. Момчето на Билингъм. Няма начин да не е крещяло. То крещи, звукът се мята насам-натам, става все по-слаб и по-слаб, но никога не заглъхва напълно. Като че ли частица от този звук отеква и сега. След толкова години. Така става при убийствата.

Мюз гледа в краката си, внимава за неравности по пътя.

— Познавате ли някого от близките на жертвите?

Мюз обмисля отговора си.

— Един от тях ми е шеф.

— Пол Коупланд — казва Лоуъл.

— Помните ли го?

— Както ви казах, разпитвал съм всеки един поотделно.

Лампичката отново светва в главата й.

— Той ли ви накара отново да ровите в този случай?

Тя не отговаря.

— Убийството е една несправедливост — продължава шерифът. — Излиза, че Бог има свой план, по който е създал съществуващия ред, а изведнъж се появява някой, който иска да го промени. Ако успеете да разнищите случая, толкова по-добре. Но то е като да разгънеш отново къс алуминиево фолио. Откриването на убиеца ще направи точно това — ще разгъне смачкания станиол, но за родителите той никога няма да добие предишната форма.

— Станиол ли?

Лоуъл свива рамене.

— Вие сте голям философ, шерифе.

— Вгледайте се някой път в очите на своя шеф. Нещо се е случило тогава в тази гора. То е още там. Още отеква. Това е положението.

— Не знам — отвръща Мюз.

— Аз пък не знам дали сега трябва да бъдете тук.

— Откъде накъде?

— Ами аз разпитвах вашия шеф тогава.

Мюз застива на място.

— Да не намеквате за някакъв конфликт на интереси?

— Намеквам точно онова, което казвам.

— Пол Коупланд е бил сред заподозрените?

— Случаят все още не е приключен. Той си остава, независимо от вашата намеса, мой случай. Така че няма да ви отговоря. Но ще кажа следното: онази нощ той излъга за нещо от случилото се.

— Бил е само едно хлапе на пост. Не си е давал сметка колко сериозно е всичко.

— Това не го оправдава.

— Но по-късно излиза напълно чист, нали?

Лоуъл не отговаря.

— Чела съм материалите — казва Мюз. — Изкръшкал е и не е свършил онова, което са изисквали задълженията му на дежурен. Споменахте вътрешно опустошение. А какво ще кажете за чувството на вина, което го мъчи оттогава? Тъгува за сестра си. Това е сигурно, обаче мисля, че чувството за вина го гнети по-силно.

— Интересно.

— Кое?

— Казвате, че го гнети чувство за вина? Каква вина?

Тя тръгва отново.

— А това е любопитно — продължава шерифът.

— Кое?

— Дето е напуснал поста си през онази нощ. Помислете сама. Момче с чувство за отговорност. Всеки го признава. Но изведнъж, точно когато четиримата решават да се измъкнат от лагера, точно в нощта, когато Уейн Стъйбънс възнамерява да извърши убийствата, Пол Коупланд намира за уместно да се изниже.

Мюз мълчи.

— Това, скъпа моя по-млада колежке, винаги ме е озадачавало в качеството си на крайно невероятно съвпадение.

Лоуъл се усмихва и извръща глава.

— Трябва да побързаме — допълва той. — Стъмва се, а Вие сигурно нямате търпение да видите какво е открил Вашият приятел Барет.

След като Гленда Перес напуска кабинета ми, аз не се разплаквам, но съм съвсем близо до това.

Седя сам в стаята, поразен, без да знам какво да мисля, да направя или да почувствам. Цял треперя. Поглеждам ръцете си. И те се тресат. Правя онова, което се прави, когато не си сигурен дали сънуваш, или всичко е наяве. Провеждам всички познати ми тестове. Няма грешка. Истина е. Камил е жива.

Моята сестра е напуснала жива онази гора. Също като Джил Перес. Търся Люси по мобилния телефон.

— Здрасти — обажда се тя.

— Няма да повярваш какво ми каза току-що сестрата на Джил Перес.

— Какво ти каза?

Аз й предавам разговора. Когато стигам до мястото, в което Камил напуска жива гората, Люси ахва.

— Вярваш ли й? — пита тя.

— За Камил ли?

— Да.

— За какво й е да казва подобно нещо, ако не е истина?

— Люси мълчи.

— Какво? Мислиш, че лъже ли? С какъв мотив?

— Де да знам, Пол. Но толкова неща не пасват.

— Това ми е ясно. Обаче помисли сама: не съществува никаква причина Гленда Перес да ме лъже по този въпрос.

Мълчание.

— Какво има, Люси?

— Просто ми е чудно, това е всичко. Ако сестра ти е жива, къде се губи, по дяволите, през цялото това време?

— Нямам представа.

— Какво ще правиш сега?

Опитвам се да разсъждавам, да сложа в ред мислите си. Въпросът е напълно уместен. Какъв е следващия ход? Накъде сега?

— Говорих отново с баща си — обажда се Люси.