Гората - страница 88
— Най-добре е да отиваш — промълвя тя.
— Тук ли оставаш?
— Айра бе категоричен. Ти сам. Аз ще взема да му припаля колата. Да събудя акумулатора.
Не я целувам отново. Измъквам се и се понасям по алеята. Пейзажът е мирен и пищно зелен. Сградата е изпълнена в строг стил от времето на крал Джордж, доколкото мога да преценя: почти идеален тухлен правоъгълник с бяла колонада отпред. Напомня ми за студентско общежитие на богати момчета.
На рецепцията седи някаква жена. Съобщавам името си. Кара ме да го запиша в книгата за посетители. Правя го. Тя вдига слушалката и шепне в нея. Аз чакам под звуците на мелодия от Нейл Седака.
Червенокоса жена без бяла манта идва да ме посрещне. Облечена е в пола, а на гърдите й подскачат вързани с верижка около врата очила за четене. Има вид на медицинска сестра, която полага усилия да няма такъв вид.
— Казвам се Ребека — съобщава тя.
— Пол Коупланд.
— Ще ви заведа при господин Силвърстейн.
— Благодаря.
Очаквам да тръгнем по коридора, но тя отваря някаква врата и се намираме на открито. Градината е отлично поддържана. Малко е рано за дворното осветление, но то е включено. Могъщ пояс от жив плет опасва сградите като верига стражеви кучета.
Забелязвам Айра Силвърстейн начаса.
Изменил се е и в същото време не е мръднал на йота. Има такива хора. Остаряват, посивяват, пълнеят, отпускат се и си остават същите. Такъв е случаят и при Айра.
— Айра.
В лагера никой не използва фамилно име. Възрастните са чичо и леля, но някак си езикът ми не може да се обърне за „чичо Айра“.
Носи мексиканско наметало, каквото може да се види в документален филм, посветен на социалните сътресения от шейсетте години. Краката му са обути в сандали. Айра става бавно и протяга ръце към мен. Така бе и в лагера. Всеки прегръща всекиго. Всеки обича другия. Типично за атмосферата около лагерния огън. Той ме приема в обятията си. Притиска ме с все сила. Усещам допира на бузата до брадата му. Накрая ме пуска и казва на Ребека:
— Остави ни сами.
Ребека се отдалечава. Той ме завежда до циментова градинска пейка със зелени дъски. Настаняваме се.
— Не си се променил, Коуп — казва той.
Запомнил е прякора ми.
— Ти също.
— Човек би очаквал тежките години да оставят по-дълбоки следи върху ни, нали?
— И аз така мисля, Айра.
— С какво се занимаваш сега?
— Областен прокурор съм.
— Сериозно?
— Напълно.
Той смръщва вежди.
— Звучи малко насилнически.
Старият Айра.
— Не преследвам участници в антивоенни демонстрации — уверявам го аз. — Гоня крадци и убийци. От тази черга хора.
Той примижава.
— Заради това ли си дошъл?
— Какво искаш да кажеш?
— Да търсиш крадци и убийци?
Не мога да доловя смисъла на казаното и затова карам по реда:
— Мъча се, доколкото това е по силите ми, да разбера какво точно се случи през онази нощ в гората.
Айра затваря очи.
— А и Люси каза, че искаш да ме видиш.
— Така е.
— Защо?
— Искам да те попитам защо се върна.
— Аз никога не съм заминавал.
— Ти разби сърцето на Люси, нали знаеш това?
— Аз й писах, търсих я по телефона, но тя потъна вдън земи.
— Въпреки това. Тя страдаше.
— През ум не ми е минавало да й сторя това.
— И защо се връщаш сега?
— Искам да разбера какво е станало с моята сестра.
— Убита бе, както и останалите.
— Не, не е.
Той замълчава. Решавам да го притисна леко:
— Ти знаеш това, Айра. Джил Перес е идвал тук, нали?
Той облизва устни.
— Разсъхнал съм се.
— Какво?
— Сух съм като пустиня. Имах едно приятелче от Кеърнс. Това е в Австралия. Най-готиният тип, когото съм познавал. Та той обичаше да повтаря: „Човек не е камила, братче“. С това искаше да каже, че му се пие.
Айра се усмихва.
— Не мисля, че можеш да пиеш тук, Айра.
— А, знам това. Пък и никога не съм бил голям пияч. Онова, дето сега му викат „меки наркотици“ по ми допада. В случая имам предвид вода. Хладилникът се зарежда от „Полски извор“. Знаеш ли, че той се намира в Мейн?
Засмива се, а аз не поправям грешно цитираната реплика от стара радио реклама. Той се изправя и тръгва неуверено надясно. Следвам го. Стигаме до охладител с форма на сандък и логото на „Ню Йорк Рейнджърс“ отгоре. Айра го отваря, изважда бутилка, подава ми я и вади друга. Отвива капачката и жадно пие. Водата се стича по страните му, за да превърне белите кичури на брадата в тъмносиви.
— Ооох — сумти той, когато привършва. Правя опит да го върна в руслото на разговора:
— Казал си на Люси, че искаш да ме видиш.
— Да.
— За какво?
— Защо си тук?
Изчаквам малко, преди да произнеса бавно:
— Тук съм, защото ти си го поискал.
— Не тук в смисъл на тук и сега. Тук в смисъл на тогава в нашия живот.
— Казах ти вече. Искам да разбера…
— Защо чак сега?
Пак този въпрос.
— Защото — започвам аз — Джил Перес не е загинал през онази нощ. Той се появи. И е идвал при теб, нали така?
Погледът му става напълно безизразен. Тръгва нанякъде. Аз го настигам.
— Той идва тук, нали Айра?
— Не се представи с това име.
Продължава да върви. Забелязвам, че накуцва. Лицето му е изкривено от болка.
— Да не ти е зле? — питам аз.
— Трябва да ходя.
— Къде?
— По пътеките. В гората. Ела.
— Айра, не съм дошъл, за да…
— Каза, че името му било Маноло нечий си. Но аз го познах. Малкия Джил Перес. Нали го помниш? От онези дни, имам предвид.
— Помня го.
Айра клати глава.
— Добро момче. Но твърде лесно за манипулиране.
— Какво искаше?
— Не ми каза кой е в действителност. Не и отначало. Не изглеждаше като преди, но имаше нещо в поведението му, нали разбираш. Такива неща не могат се скри. Може да напълнее човек. Но Джил пак си заекваше по малко, както тогава. Пак се движеше по същия начин. Сякаш е постоянно нащрек. Знаеш какво искам да кажа, нали?
