Гората - страница 89

— Знам.

Очаквах дворът да е ограден, но не е. Айра се промушва в процеп на плета. Следвам го. Изправяме се пред гористо възвишение. Айра поема с усилие по една пътека.

— Позволяват ли ти да излизаш?

— Естествено. Аз съм тук по собствена воля. Мога да излизам и се връщам, когато пожелая.

Продължава напред.

— Какво ти каза Джил? — упорствам аз.

— Искаше да узнае какво е станало през онази нощ.

— Че той не знаеше ли?

— Знаеше отчасти. Искаше да научи още.

— Нищо не разбирам.

— Няма и нужда.

— Напротив, Айра, имам голяма нужда.

— Всичко свърши. Уейн е в затвора.

— Той не е убил Джил Перес.

— Мислех, че е.

Не схващам добре чутото. Той забързва ход. Болката му явно се увеличава.

— Спомена ли Джил нещо за моята сестра? — Той забавя ход. Усмивката му е печална.

— Камил.

— Да, за Камил.

— Бедничката.

— Каза ли нещо за нея?

— Обичах баща ти, нали знаеш. Такъв мил човечец. Така наранен от живота.

— Каза ли Джил какво е станало с моята сестра?

— Бедничката Камил.

— Да, Камил. Каза ли той нещо за нея?

Айра пак поема нагоре.

— Толкова много кръв през онази нощ.

— Моля те, Айра, искам да се съсредоточиш. Каза ли ти Джил Перес нещо за Камил?

— Не.

— За какво бе дошъл тогава?

— За същото като теб.

— И какво е то?

Той се извръща.

— Търси отговори.

— На кои въпроси?

— На същите като твоите. Какво е станало онази нощ. Той също не иска да разбере, Коуп. Всичко свърши. Те са мъртви. Убиецът е в затвора. Трябва да оставиш мъртвите в покой.

— Джил не беше мъртъв.

— До този ден, деня в който ме посети, беше. Не разбираш ли това?

— Не.

— Всичко свърши. Мъртвите ги няма. Живите са в безопасност.

Протягам ръка и го хващам за лакътя.

— Айра, какво ти каза Джил Перес?

— Няма да разбереш.

Спираме и двамата. Айра гледа надолу по склона. Проследявам погледа му. Едва съзирам покрива на сградата. Намираме се в горски гъстак. И двамата дишаме по-тежко, отколкото следва. Лицето на Айра е пребледняло.

— Трябва да остане погребано.

— Кое?

— Това му казах на Джил. Всичко е свършило.

Вървим нататък. Беше толкова отдавна. Той е мъртъв. А изведнъж вече не е. А трябва да бъде.

— Чуй ме, Айра. Какво ти каза Джил?

— Няма да го кажеш никому, нали?

— Не — отвръщам аз. — Няма да го кажа.

Айра кимва. Изглежда толкова печален. После бърка под наметалото, измъква пистолет, насочва го към мен и без да промълви дума повече, стреля.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Онова, пред което сме изправени, се нарича проблем.

Шериф Лоуъл бърше носа си със салфетка колкото плащ на матадор. Сградата, в която се помещава неговата служба, е по-модерна, отколкото очаква Мюз, но пък очакванията й не са кой знае какви. Тя е нова, лъскава, с изчистен дизайн, пълна с разположени в миниатюрни кутийки компютри. Изобилие от бяло и сиво.

— Онова, пред което сме изправени — отвръща Мюз, — се нарича труп.

— Не това имам предвид. — Кимва към чашката в ръката й. — Как ви се струва кафето?

— Изключително.

— А преди правеха чиста помия. Веднъж може да убие кон, друг път — пикня. Джезвето не слизаше от котлона. Докато най-накрая миналата година един доблестен гражданин на тази община не подари на участъка нова машина за кафе. Вие използвате ли при вас нещо подобно?

— Шерифе.

— Моля.

— Да не се опитвате да ме омагьосате с проклетия си доморасъл чар?

— Той се усмихва.

— Мъничко.

— Приемете, че съм вече омагьосана. Какъв ни е проблемът?

— Току-що се натъкнахме на труп, престоял по предварителни данни доста дълго под земята. Известни са ни три неща: бяла раса, жена, ръст сто шестдесет и шест-седем. Това е всичко, което знаем за момента. Аз вече поразрових архивите. На сто километра околовръст не е регистрирана изчезнала жена или момиче с описаните характеристики.

— И двамата знаем коя е — отбелязва Мюз.

— Не, засега не знаем.

— Какво искате да кажете? Че и друго момиче с височина сто шестдесет и седем сантиметра е убито в този лагер, за да бъде погребано с другите двама?

— Не твърдя такова нещо.

— Какво твърдите тогава?

— Че не разполагаме с безспорна идентификация. Доктор О’Нийл работи по въпроса. Изискали сме данни за зъбната картина на Камил Коупланд. До ден-два ще бъдем абсолютно наясно. Няма нужда да бързаме. Имаме и други дела.

— Няма нужда ли?

— Тъкмо това казах.

— В такъв случай не ви разбирам.

— Виждате ли, следовател Мюз, не преставам да се питам каква сте вие на първо място? Служител на закона или политически играч?

— Какво искате да кажете с това, по дяволите?

— Вие сте главен областен следовател — доразвива мисълта си Лоуъл. — И много ми се ще да вярвам, че един човек, особено ако е жена на вашите години, е стигнал до този пост благодарение на своите умения и талант. Но от друга страна, аз познавам даденостите на реалния живот. Известно ми е, че съществуват корупция, връзкарство и лизане на шефски задници. Та се питам…

— Заслужила съм това място.

— Не се съмнявам.

Мюз поклаща глава.

— Направо си се чудя на акъла: трябва ли да се оправдавам пред вас?

— Уви, скъпа моя, трябва. Я си представете, че това е ваш случай и аз се натреса в него изневиделица, а вие знаете, че първата ми работа ще бъде да изприпкам у дома и разправя на своя шеф — човек, най-меко казано заинтересован, — какво ще направите вие?

— Мислите, че ще се опитам да потуля нещата ли?

Лоуъл свива рамене.

— Нека повторя: Ако аз съм, да кажем, заместник-шериф, назначен от шефа, който е замесен в случая, какво ще си помислите?