Гората - страница 90

Мюз омеква.

— Имате право — казва тя. — По какъв начин бих могла да приспя вашите съмнения?

— Бихте могла да ми отпуснете достатъчно време за идентифициране на трупа.

— Не желаете Коупланд да научи за намереното от нас.

— Той е чакал двайсет години. Какво са още ден-два?

Мюз усеща накъде бие шерифът.

— Искам да постъпя така, както повеляват интересите на следствието — казва тя, — но не ми харесва особено идеята да излъжа един човек, комуто вярвам и когото харесвам.

— Животът е трудно нещо, следовател Мюз.

Тя мръщи вежди.

— Искам още нещо — продължава Лоуъл. — Искам да ми кажете защо този Барет се домъкна тук със своята играчка да търси отдавна забравени трупове.

— Казах вече — за да изпробва уреда в полеви условия.

— Вие работите в Нюарк, щат Ню Джърси. Да не искате да ме убедите, че във вашия район се усеща недостиг на гробища, та трябваше да изпратите хората чак тук?

Прав е, разбира се. Май е време да свали картите.

— В Ню Йорк бе намерен убит мъж. Моят шеф е на мнение, че това е Джил Перес.

Безизразната маска изчезва от лицето на шерифа.

— Я пак?

Тя се готви да обясни, когато към тях се втурва Тара О’Нийл. Лоуъл е видимо недоволен от появата и, но успява да запази топлота в гласа си:

— Какво има, Тара?

— Открих нещо по скелета — казва тя. — Мисля, че е важно.

Когато Коуп излиза от колата, Люси остава за известно време неподвижна с все още омекотени от угасналата усмивка черти. Продължава да плува в блаженството на неговата целувка. Никога не е изпитвала подобно чувство. Тези огромни негови ръце, поели лицето й, особения му поглед… Сърцето й започва да бие по нов начин, сякаш самата тя ще полети. Прекрасно. Тревожно.

Преглежда колекцията му от дискове, избира един на Бен Фолдс и пуска „Надрусана“. Така и не можа да разбере със сигурност за какво става дума в тази песен — свръх-доза, аборт или психическо разстройство, — но накрая жената започва да се друса жестоко и го забравя.

Тъжната музика е по-добро лекарство от алкохола, решава тя. Но не много.

Когато изключва двигателя, тя вижда някакъв зелен Форд с нюйоркска регистрация да спира точно пред входа. Паркира върху площадката с надпис ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО. От колата излизат двама мъже — единият висок, а другият с конструкция на пиедестал — и влизат вътре. Люси не знае какво да мисли за тях. Най-добре — нищо.

Ключовете за костенурката на Айра са в чантата й. Рови в нея и ги открива. Пъха парче дъвка в уста. Ако Коуп реши да я целуне отново, трябва да е подготвена.

Пита се какво ли иска да каже Айра на Коуп. Какво ли може да си е спомнил. Двамата, баща и дъщеря, никога не са говорили за онази нощ. Нито един-единствен път. А трябваше. Това би могло да промени изцяло нещата. А би могло и нищо да не промени. Мъртвите са си мъртви. Живите — живи. Не е кой знае колко мъдра мисъл, но какво да се прави?

Излиза от колата и се отправя към стария фолксваген. Понечва да пъхне ключа в ключалката. Отдавна забравена практика. Никоя кола днес не се отваря с ключ. Всички имат дистанционно. Костенурката няма, разбира се. Опитва вратата на шофьора. Ключалката е ръждясала и тя трябва да натисне силно, но все пак вижда, как отскача бутона отвътре.

Мисли си за отминалите години, за допуснатите грешки. Разказа на Коуп за онова необикновено чувство, сякаш през онази нощ са я бутнали по наклон и сега не може да спре. Истина е. Той се е мъчил да я открие дълги години, но тя се кри. Трябваше да го потърси по-рано, може би. Трябваше да осмисли по-рано случилото се тогава. А не да го погребва. Човек отказва да се опълчи лице в лице с проблема. Подобна перспектива го плаши и той намира други начини да се скрие. Люси избира най-често прилагания — бутилката. Хората не прибягват до нея, за да се спасят. Правят го, за да се скрият.

Тя сяда зад волана и моментално усеща, че нещо не е наред.

Първият видим признак се намира на пода пред седалката на пътника. Тя поглежда натам и смръщва вежди.

Кутийка от безалкохолно. От диетична кола, ако трябва да се определи по-точно.

Вдига я. Вътре е останала малко от течността. Обмисля находката. От колко време не е влизала в костенурката? Най-малко три-четири седмици. Тогава нямаше и помен от кутийка. А може да не я е забелязала. Възможно е. И тогава усеща миризмата.

Изведнъж си спомня случка от лагера, когато бе на дванайсет години. Айра я е извел на разходка. Чуват изстрели и той подивява. В тяхната гора са нахлули ловци. Той ги намира и крещи, че това е частна собственост. Един от ловците започва на свой ред да крещи. Той приближава и блъсва Айра в гърдите. Тогава тя долавя отвратителна воня. Сега я усеща отново. Люси извръща глава и поглежда задната седалка.

На пода има следи от кръв.

И тогава в далечината се разнася изстрел.

Скелетните останки са подредени върху сребриста маса с множество дупчици по повърхността. Те позволяват масата да се почиства бързо само с помощта на маркуч. Подът е застлан с плочки и наклонен към сифон в средата на помещението, също като в общата баня на някой спортен клуб. Пак с оглед по-лесното измиване. Мюз не ще и да помисли за това що за нечистотии изтичат през този сифон, нито с какво почистват наоколо — дали се задоволяват с „Мистър Пропър“, или използват по-силен препарат.

Лоуъл е застанал откъм едната страна на масата, а Мюз от другата, редом с Тара О’Нийл.

— Е, какво има? — пита шерифът.

— На първо място, липсват част от костите. По-късно ще се върна, за да потърся пак. Дребни костици — не е нещо съществено. Често се среща при подобни случаи. Тъкмо се готвех да направя няколко рентгенови снимки, да проверя плътността на костната тъкан, особено в областта на ключиците.