Гората - страница 91

— Какво може да ни даде това?

— Ще ни даде представа за годините. При определена възраст костната система престава да расте. Процесът спира най-късно ето тук, където ключиците срещат гръдната кост. Но това в случая не е важно.

Лоуъл хвърля поглед към Мюз. Тя свива рамене.

— И какво е онова важно нещо, което открихте?

— Ето това.

О’Нийл посочва таза.

Мюз се обажда:

— Това ми го показахте вече. То доказва, че скелетът е на жена.

— Да, така е. Тазобедрената кост е широка, както вече казах. Плюс това имаме неизпъкнали дъги на веждите и по-дребни кости, което е също характерно за женския скелет. По този въпрос не тая никакви съмнения. Тук имаме тленни останки от жена.

— Какво ни показвате тогава?

— Срамната кост.

— Какво за нея?

— Виждате ли това тук? Наричаме го симфиза — еластична връзка между двете части на срамната кост.

— Е?

— Костите са свързани помежду си посредством сухожилия. Това е азбучна анатомия — най-вероятно ви е известно. Когато говорим за сухожилия, най-често си мислим за колене и лакти. Те са еластични. Разтягат се. Но вижте тук. Белезите по горната повърхност на срамната кост. Върху нея някога е било захванато сухожилието, което свързва двете симетрични кости — те се разделят и събират.

О’Нийл ги поглежда многозначително. Лицето й е огряно от някаква вътрешна светлина.

— Разбирате ли?

Мюз казва:

— Не.

— Тези следи се получават при разтягане на сухожилието. Когато срамната кост се разтвори.

Мюз поглежда шерифа. Той свива рамене.

— Което означава, че…

— Което означава, че в даден момент от живота на тази жена костите са се раздалечавали. А това на свой ред, следовател Мюз, идва да покаже, че въпросната жертва е раждала.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Времето не забавя своя ход, когато тикнат дуло на оръжие в лицето ви.

Тъкмо напротив — забързва го. Когато Айра насочва в мен оня пистолет, аз си мисля, че ще успея да реагирам. Започвам да вдигам ръце нагоре — атавистичен израз на добронамереност. Отварям уста, за да го спра с думи, да му кажа, че ще направя онова, което поиска от мен. Сърцето ми учестява своя ритъм, дишането замира, очите виждат единствено оръжието, нищо друго освен отвора на това дуло, огромната черна дупка, зейнала насреща ми.

Но нямам време да осъществя нито едно от тези намерения. Нямам време да науча от Айра причината за всичко това. Нямам време да го попитам какво е станало с моята сестра, жива ли е тя или мъртва, как е успял Джил да се спаси през онази нощ, замесен ли е Уейн Стъйбънс или не. Нямам време да му кажа, че е прав, че е трябвало да оставя миналото в покой, че сега със сигурност ще го оставя и всички ние ще се върнем към всекидневието на своя живот.

Нямам време да сторя нито едно от тези неща. Защото Айра вече дърпа спусъка.

Преди година прочетох една книга — „Мигновение“ от Малкълм Гладуел. Не искам да опростявам неговата аргументация, но едно от нещата, които той пише, е, че трябва в по-голяма степен да разчитаме на своите инстинкти, на животинското у себе си. На онази част от дейността на нашия мозък, която ни кара автоматично да отскочим от пътя, когато срещу нас се носи застрашително камион. Той отбелязва също, че в много случаи вземаме мигновени решения, наглед лишени от предишен опит като база за сравнение, които приемаме за мотивирани от предчувствие и които най-често се оказват правилни. Сигурно точно този феномен се проявява и сега. Изглежда нещо в осанката на Айра или в начина, по който измъква този проклет пистолет, или пък нещо, останало незабелязано от съзнанието, ми дава да разбера, че наистина няма да има повече приказки, че той ще стреля, а аз ще умра.

Нещо ме кара да отскоча на мига. Но куршумът въпреки това попада в мен.

Той се цели в средата на тялото ми. Куршумът ме удря отстрани, минава през талията като нажежен скалпел. Падам тежко на хълбок и се мъча да намеря убежище зад ствола на едно дърво. Айра стреля отново. Този път не улучва. Аз продължавам да се търкалям.

Ръката ми докопва камък. Вече не разсъждавам. Просто го сграбчвам и запращам към Айра, без да спирам да се търкалям по земята. Жалък опит, породен от отчаяние, какъвто би направило едно безпомощно дете.

Камъкът е запратен с незначителна сила. Удря го, но това надали има някакво значение. В главата ми ярко проблясва цялата истина. Такъв е бил планът на Айра от самото начало. Затова ме извика самичък. Затова ме доведе в гората. Иска да ме застреля. Айра, този наглед душа-човек, е хладнокръвен убиец.

Обръщам поглед назад. Той е прекалено близо. Сещам се за онази сцена от комедията „Роднини“, при която Алън Аркин получава съвет да избегне куршумите, тичайки „като змия“. Това тук няма да помогне. Той държи пистолет. А аз съм вече ранен и усещам как кръвта изтича от тялото ми.

Ще умра.

Свличаме се и двамата по склона. Аз се търкалям, а той се мъчи да не падне, да запази равновесие, за да стреля още един път. Знам, че ще го направи. Знам, че ми остават броени секунди.

Единственият шанс е да променя рязко посоката.

Забивам пръсти в земята и успявам да се спра. Айра загубва равновесие. Опитва се да забави ход. Хващам се с две ръце за един дънер и мятам крака към него. Също жалък ход. Приличам на слаботелесен ученик върху гимнастически кон. Но Айра се оказва в обсега на действие и е загубил вече равновесие. Краката ми го удрят отстрани в дясното коляно. Не силно. Но достатъчно.

Айра надава вик и се строполява на земята.

Пистолета, казвам си аз, грабвай пистолета.

Претъркулвам се към него. Аз съм по-едър. И по-млад. Освен това — в много по-добра форма. Той е всъщност само един изкуфял старец. Да стреля може — няма две мнения по въпроса. В краката и ръцете му е останала някаква сила. Но годините и продължителната злоупотреба с наркотици са притъпили рефлексите му.