Пътят - страница 30

Прекараха деня в ядене и спане. Беше решил да тръгнат, но дъждът им даде достатъчно основание да останат. Пазарската количка беше в бараката. Малко вероятно беше някой да пътува по пътя днес. Прегледаха наново запасите и отделиха онова, което можеха да вземат, струпвайки го на премерено голяма купчина в единия ъгъл на бункера. Денят беше кратък, едва ли изобщо можеше да бъде наречен и ден. Когато се стъмни, дъждът спря. Тогава те отвориха капака и започнаха да пренасят кутиите и пакетите в бараката и да товарят количката. Слабо осветеният отвор в тъмния двор, подобен на зейнал гроб в Деня на Страшния съд, напомняше за някаква стара апокалиптична картина. Когато количката беше натъпкана догоре, мъжът хвърли отгоре й един насмолен брезент и го стегна с въжета за бънджи-скокове. Сетне останаха загледани в нея, осветявайки я с фенерчето. Хрумна му, че трябваше да вземе няколко резервни колелца от другите колички, но сега беше твърде късно. Щеше да е хубаво и ако беше запазил мотоциклетното огледало от старата количка. Вечеряха и спаха до сутринта. После се изкъпаха отново и измиха косите си в легени с топла вода. Закусиха и с първата светлина на деня потеглиха на път. Носеха на лицата си нови маски, направени от чаршафи. Момчето вървеше напред и разчистваше падналите на асфалта пръчки и клонки, а мъжът се беше привел над дръжките на количката, наблюдавайки пътя, който се губеше в далечината пред тях.

Количката беше прекалено тежка, за да я избутат в мократа гора и затова по обяд спряха по средата на пътя. Направиха си чай и изядоха последната консервирана шунка с бисквити, горчица и ябълково пюре. Седнали гръб в гръб, те гледаха към пътя.

Знаеш ли къде сме, татко? — попита момчето.

Приблизително.

Колко приблизително?

Е добре, мисля, че сме на около двеста мили от брега. При птичи полет.

Птичи полет?

Да. Това означава по права линия.

Ще стигнем ли там скоро?

Не чак толкова скоро. Но скоро. Ние не се движим по права линия.

Защото птиците не трябва да следват пътищата?

Да.

Те могат да отидат, където си поискат.

Да.

Мислиш ли, че някъде би могло да има птици?

Не знам.

Но как мислиш?

Мисля, че е малко вероятно.

Те могат ли да долетят до Марс или някоя друга планета?

Не, не могат.

Защото това е много далече?

Да.

Дори и да искат?

Дори и да искат.

Ами ако все пак се опитат, стигнат до средата на пътя и след това се уморят прекалено много? В такъв случай ще паднат ли обратно на земята?

Всъщност те не биха могли да стигнат до средата на пътя, защото тя е в космоса, където няма въздух и не биха могли да летят. Освен това там е толкова студено, че биха измръзнали до смърт.

О!

И освен това не биха могли да знаят къде е Марс.

А ние знаем ли къде е Марс?

Горе-долу.

Ако имахме космически кораб, можехме ли да отидем там?

Е, ако имахме добър космически кораб и хора, които да ни помогнат, предполагам, че бихме могли да стигнем дотам.

А там ще има ли храна и разни други неща?

Не, там няма нищо.

О!

Седяха дълго на сгънатите си одеала, наблюдавайки пътя в двете посоки. Никакъв вятър. Нищо. След известно време момчето каза: Вече няма никакви птици, нали? Да, така е.

Само в книгите.

Да. Само в книгите.

Не знаех това.

Готов ли си?

Да.

Станаха и прибраха чашите си и недоядените бисквити. Мъжът сложи одеалата върху количката, стегна брезента отгоре и се загледа в момчето. Какво има? — попита то.

Знам, че си мислеше, че ще умрем.

Така е.

Но това не се случи.

Да.

Добре.

Може ли да те попитам нещо?

Разбира се.

Ако бяхме птици, можехме ли да се издигнем достатъчно високо, за да видим слънцето?

Да. Бихме могли.

Така си и мислех. Би било страхотно.

Така е. Готов ли си?

Да.

Мъжът се спря. Какво стана с флейтата ти?

Изхвърлих я.

Изхвърлил си я?

Да.

Добре.

Добре.

В дългия сив сумрак те преминаха през една река и се спряха да погледнат над бетонния парапет към бавната мъртва вода, която течеше долу. Върху плащаницата от пепел надолу по течението се виждаше очертанието на опожарен град, подобен на паднала черна завеса. Видяха го още веднъж по здрач, докато бутаха количката по едно голямо възвишение. Спряха да починат и завъртяха количката настрани, така че да не тръгне надолу по нанадолнището. Маските им вече бяха посивели там, където беше устата, а около очите си имаха тъмни кръгове. Седнаха в пепелта встрани от пътя и погледнаха на изток, където силуетът на града постепенно чезнеше в падащата нощ. Не видяха никакви светлини.

Мислиш ли, че там има някой, татко?

Не знам.

Кога ще можем да спрем.

Можем да спрем и сега.

Тук на хълма?

Можем да закараме количката ей при онези скали и да я покрием с клони.

Това добро място ли е за спиране?

Е, хората не обичат да спират на хълмове. А ние пък не обичаме хората да спират, където сме ние.

Значи е добро място за нас.

Така мисля.

Защото сме умни.

Е, нека не ставаме прекалено умни.

Добре.

Готов ли си?

Да.

Момчето стана, взе метлата си и я сложи на рамо. Сетне погледна към баща си. Какви са нашите дългосрочни цели? — попита то.

Какво?

Нашите дългосрочни цели.

Къде го чу това?

Не знам.

Не, кажи ми!

Ти го каза.

Кога?

Преди много време.

И какъв беше отговорът?

Не помня.

Е, и аз също. Хайде. Стъмва се.

Късно на другия ден, докато следваха един завой на пътя, момчето се спря и сложи ръка на количката. Татко, прошепна то. Мъжът вдигна глава. В далечината по пътя се тътреше приведена фигура.

Известно време мъжът остана, облегнат на дръжките на количката. Е, каза той. Кой ли е този?