Грей - страница 138
Гейл мие нещо на мивката. Вдига поглед и аз надничам над рамото ѝ.
— Миди, господин Грей — казва тя и сочи.
Вкусотийка. Паста ала вонголе, една от любимите ми.
— Десет минути? — питам.
— Дванайсет — отвръща тя.
— Става.
Тръгвам към кабинета и тя ме стрелва с поглед. Правя се, че не забелязвам. Виждала ме е без халат и преди, какъв ѝ е проблемът?
Проверявам имейлите и телефона, за да видя дали има новини за Лейла. Няма нищо, но откакто Ана е тук, не чувствам досегашната безнадеждност.
Ана влиза в кухнята заедно с мен, несъмнено привлечена от примамливия аромат на вечерята ни. Когато вижда госпожа Джоунс, стиска здраво халата на врата си.
— Тъкмо навреме — казва Гейл и ни сервира вечерята в две големи купи на плота.
— Сядай — казвам на Ана и ѝ соча единия висок стол. Тревожните ѝ очи се плъзват от мен към госпожа Джоунс.
Ха, тя се притеснява!
„Бебчо, имам персонал. Свиквай“.
— Вино? — предлагам, за да я разсея.
— Да, благодаря — отвръща тя и се настанява. Струва ми се резервирана.
Отварям бутилка „Сансер“ и наливам в две малки чаши.
— В хладилника има сирене, ако искате, господине — казва Гейл и аз кимам. За огромно облекчение на Ана тя излиза. Сядам и аз.
— Наздраве. — Вдигам чаша.
— Наздраве — отговаря Ана и кристалните чаши запяват, когато се чукваме. Тя лапва хапка и мърка от удоволствие. Може пък наистина да е гладна като вълк.
— Ще ми кажеш ли? — пита след миг.
— Какво да ти кажа? — Госпожа Джоунс е надминала себе си. Пастата е великолепна.
— Какво казах насън.
Клатя глава.
— Яж. Нали знаеш, че обичам да те гледам как се храниш?
Тя се цупи престорено.
— Голям си перверзник!
О, бебчо, представа нямаш! В този момент ми хрумва нещо. Дали тази вечер да не пробваме нови неща в стаята с играчките? Нещо забавно.
— Разкажи ми за приятеля си — казвам.
— Кой приятел?
— Фотографът. — Говоря небрежно, но тя ме поглежда намръщено.
— Запознахме се първия ден в колежа. Той учеше инженерство, но страстта му беше фотографията.
— И?
— Това е.
Уклончивият ѝ отговор ме дразни.
— Нищо друго ли няма?
Тя отмята коса през рамо.
— Станахме приятели. Оказа се, че баща ми и неговият баща са служили заедно в армията преди да се родя. Започнаха отново да поддържат връзка и сега са първи приятели.
Виж ти.
— Твоят баща и неговият ли?
— Да. — Тя навива ленти паста на вилицата си.
— Виж ти.
— Много е вкусно. — Усмихва ми се доволно и халатът ѝ се разтваря леко, разкрива едната гърда. Щом я виждам, членът ми потръпва.
— Как се чувстваш? — питам.
— Добре.
— Искаш ли още?
— Още ли?
— Още вино? — Още секс? Да отидем в стаята с играчките?
— Мъничко.
Наливам ѝ още малко сансер. Не искам нито един от нас да пие много, ако ще си играем.
— Какво става със ситуацията?
Лейла. Мама му стара. Не искам да обсъждам този въпрос.
— Извън контрол. Не бива да се притесняваш, Анастейжа. Имам планове за теб тази вечер.
Да видим дали ще успеем да играем така, че да останем доволни и двамата.
— О, така ли?
— Да. Искам те готова в стаята след петнайсет минути. — Ставам и я наблюдавам внимателно, за да преценя реакцията ѝ. Тя отпива бърза глътка вино и зениците ѝ се разширяват. — Може да се приготвиш в твоята стая. По една случайност гардеробът ти е пълен с дрехи. За теб. И не искам да ми спориш!
Тя ме поглежда и устата ѝ се разтваря в изненадано „о“. Аз пък я поглеждам строго и я предизвиквам да посмее да започне спор. Колкото и да е невероятно, тя не казва и дума и аз тръгвам към кабинета си, за да напиша бърз имейл на Рос и да ѝ кажа да започне процеса по поглъщането на СИП колкото е възможно по-скоро.
Преглеждам два служебни имейла, но не виждам нищо за госпожа Рийд. Пропъждам мислите за Лейла от главата си. И без това съм мислил за нея през изминалите двайсет и четири часа. Тази вечер ще обърна внимание на Ана и ще се позабавляваме.
Когато се връщам в кухнята, Ана я няма. Предполагам, че вече е горе и се подготвя.
В дрешника свалям халата и обувам любимите си дънки. В същото време си представям Ана в банята ми — безупречния ѝ гръб, ръцете ѝ, притиснати до плочките, докато я чукам.
Боже, това момиче наистина има кураж.
Да видим докъде ще ѝ стигне.
Обзет от въодушевление, вземам айпода от хола и бързам към горния етаж и стаята с играчки.
Когато заварвам Ана коленичила, както трябва, до вратата — свела очи, разтворила крака, само по гащички — първото ми чувство е на огромно облекчение.
Все още е тук; няма нищо против.
Втората ми реакция е гордост: последвала е инструкциите ми точно както трябва. Трудно ми е да скрия усмивката си.
Госпожица Стийл не се отказва от предизвикателствата.
Затварям вратата и забелязвам, че е закачила халата си на една кукичка. Минавам покрай нея бос и оставям айпода на скрина. Решил съм да я лиша от всички сетива, освен от докосване, да видим как ще се справи с това. Леглото е със сатенени чаршафи.
Кожените белезници са на място.
Вадя от скрина ластик за коса, превръзка за очите, кожена ръкавица, тапи за уши и трансмитера, който Барни е направил за айпода ми. Подреждам всичко в редица, включвам трансмитера. Нека Ана чака. Очакването е половината от атмосферата на сцената. Щом всичко е готово, се изправям над нея. Ана е навела глава, дискретната светлина гали косата ѝ. Тя изглежда скромна и красива, истински образец на подчинена.
— Прекрасна си. — Обхващам лицето ѝ с ръка, вдигам главата ѝ и сините очи срещат сивите. — Ти си красива жена, Анастейжа. И си моя. Само моя. Цялата си моя — шепна. — Стани! — командвам и когато я поглеждам в очите, усещам, че мога да потъна и да се удавя в това сериозно, унесено изражение. Привлякъл съм цялото ѝ внимание. — Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали?
