Гората - страница 79

— Какъв?

Тя свива рамене.

— Ами такъв тих, де да знам и аз. Но не се обадихте, та се наложи аз да ви търся.

— Стаята в онова общежитие, дето уж Джил живял там…

— Ние я наехме. Опитвах се да изкопча нещо от вас.

— И аз ви казах едно-друго.

— Да. Но нямаше как да разберем дали казвате истината. Никой не повярва, че Маноло Сантяго е Джил Перес. Предположиха, че е някакъв роднина.

— А вие?

— Аз ви повярвах.

— Казах ви и това, че Люси ми е била приятелка.

— Това ни беше вече известно. Даже я бяхме открили.

— Как?

— Ами нали сме детективска агенция. Това ни е работата. Но според Сантяго тя също е излъгала относно случилото се тогава. Затова решихме че прекият разговор няма да свърши работа.

— Тогава пробутахте дневниците. — Да.

— Откъде получихте информация, за да ги съставите?

— Не знам.

— След това нареждате на Лони Бъргър да я следи.

Тя не си дава труд да отговори.

— Нещо друго? — питам аз.

— Няма друго. Всъщност това, че разбрахте всичко, ме облекчава в известен смисъл. Нямах никакви проблеми, докато ви смятах за убиец. А сега цялата работа се размириса.

Ставам на крака.

— Може да ви призова като свидетел.

— Нищо няма да кажа.

— Да бе — съгласявам се аз, — все това чувам.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Лорън Мюз разработва семейство Перес.

В самото начало се натъква на странни неща. Оказва се, че барът е тяхна собственост. Онзи, в който Коуп разговаря с бащата. Това й се вижда интригуващо. Те са семейство на бедни имигранти, а изведнъж се оказват собственици на верига с оценка над четири милиона долара. Разбира се, ако човек започне с капитал от почти милион преди двайсет години, дори ако само разумно инвестира, сумата би изглеждала логична.

Мюз се пита какво може да извлече от всичко това, когато телефонът звънва. Вдига слушалката и я затисва между ухото и рамото си.

— Мюз на телефона.

— Здрасти сладурано, Андрю съм.

Андрю Барет е нейната връзка в колежа „Джон Джей“, шефът на лабораторията. Той трябваше да отиде днес при стария лагер, за да търси заровени трупове с помощта на новото си изобретение.

— Какво ще рече това „сладурано“?

— Аз общувам само с машини — отвръща той. — С хората не ме бива много-много.

— Разбирам. Някакъв проблем ли има?

— Не точно.

В гласа му долавя странна нотка.

— Стигна ли вече до мястото?

— Ти да не се шегуваш? Разбира се, че сме стигнали. Още щом даде зелена светлина, излетяхме. Пътувахме снощи, преспахме в някакъв мотел и рано-рано се хванахме за работа.

— Е, и?

— Е, и сега сме в гората. Започнахме търсенето. ХКО — така се казва апаратът, ХКО отначало тръгна малко накриво, но го настроихме. А, взех неколцина студенти с нас. Не възразяващ, нали?

— Хич не ме интересува.

— И аз така реших. Ти не ги познаваш. Пък и откъде ли? Много добри деца. Умират за практическа работа. Сигурно си спомняш младите години. Истински случай. Цяла нощ са ровили из Мрежата, за да се запознаят с подробностите.

— Слушай, Андрю…

— Имаш право. Извинявай. Както вече казах, бива ме с машини, не с хора. Разбира се, не преподавам на машините. Студентите са все пак хора, хора от плът и кръв, но въпреки това… — Той се прокашля. — Както и да е, нали ти казах, че това ново творение е цяло чудо на техниката?

— Каза ми. И какво?

— Ами, такова. Прав съм бил.

Мюз хваща слушалката с ръка.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че трябва моментално да долетиш. Съдебната медичка е вече на път, но ти сигурно ще искаш да видиш лично.

Телефонът на детектив Йорк звъни. Той вдига слушалката.

— Йорк слуша.

— Макс е. От лабораторията.

Макс Рейнълдс осигурява лабораторно този случай. Това е новост. Към всяко поредно убийство се прикрепя отделен специалист от лабораторията. Йорк харесва този хлапак. Той е умен и знае какво точно се иска от него. Някои от новите му колеги са се нагледали на прекалено много телевизия и си мислят, че пояснителните им монолози са просто задължителни.

— Какво има Макс?

— Разполагам вече с резултатите от анализа на онези нишки. От случая с Маноло Сантяго.

— Добре.

Обикновено лабораторията се задоволява с изпращането на писмен доклад.

— Нещо необичайно ли има? — Да.

— И какво е то?

— Нишките са стари.

— Какво означава това?

— Този тест обикновено е напълно рутинен. Производителите на коли използват едни и същи мокети. Така че най-често откриваш производителя и доста широк времеви отрязък. Понякога имаш късмет. Конкретен цвят е използван само в течение на една година, и то при конкретен модел. Такива работи. И докладът — това ви е известно — най-често изглежда горе-долу така: модел на Форд, сив интериор, година на производство между деветдесет и девета и две хиляди и четвърта.

— Така е.

— Тези нишки са много стари.

— Може да не са от кола. Може да са го завили в нещо друго.

— И ние това си казахме отначало. Обаче като поразровихме, излезе съвсем друго. От кола са. Но колата трябва да е на повече от трийсет години.

— Не думай.

— Точно този мокет е използван между 1968 и 1974.

— Друго?

— Производството — казва Рейнълдс — е германско.

— Мерцедес бенц?

— Не чак толкова високо. Ако питате мен, най-вероятно фолксваген.

Люси решава да опита още един път с баща си.

Когато пристига при него, Айра рисува. При него е сестра Ребека. Тя хвърля кос поглед към Люси при влизането й в стаята. Бащата е седнал гърбом.

— Айра.

Той се обръща и Люси почти отскача назад. Изглежда ужасно. Лицето му е лишено от цвят. Обръснат е надве-натри, така че по кожата стърчат остри снопчета косми. Косата му винаги е създавала впечатление за безпорядък, който обаче му отива. Не и сега. Днес тя внушава представата, че собственикът й е прекарал дълги години сред безпризорни.