Гората - страница 80

— Как се чувстваш? — пита го Люси.

Сестра Ребека я поглежда, сякаш иска да каже: нали ви предупредих?

— Не особено добре — отвръща баща й.

— Какво рисуваш?

Люси приближава платното. Когато вижда рисунката, тялото й се вдървява.

Гора.

Това я връща в миналото. Тяхната гора, разбира се. Тя знае точно къде се намира това място. Айра е уловил всеки детайл. Удивително. Той не разполага с нито една снимка, нито пък някой би заснел мястото под такъв ъгъл. Запомнил го е. Подробностите са останали запечатани в паметта му.

Рисунката представлява нощен пейзаж. Луната огрява върховете на дърветата.

Люси поглежда баща си. Той я поглежда в отговор.

— Бихме желали да ни оставите насаме — обръща се Люси към сестрата.

— Не мисля, че е особено подходящо.

Сестра Ребека е на мнение, че разговорът ще влоши състоянието на Айра. А истината е тъкмо обратната. Нещо е заключено там, в главата на Айра. Днес трябва да се опълчат срещу му. Именно днес, след толкова години.

Айра се обажда:

— Ребека.

— Какво има, Айра?

— Излез.

Кратко и ясно. Гласът му не е студен, но и не предразполага. Ребека оправя полите си без бързане и тромаво се надига с въздишка.

— Ако ти потрябвам за нещо — казва тя, — само ми звънни, нали, Айра?

Той мълчи. Ребека излиза, без да затвори вратата.

Днес няма музика. Това изненадва Люси.

— Искаш ли да ти пусна малко музика? Може би Хендрикс?

Айра поклаща глава.

— Не, не сега.

Затваря очи. Люси сяда до него и взема ръката му в своята.

— Обичам те — казва тя.

— И аз те обичам. Повече от всичко на света. Винаги съм те обичал. Завинаги.

Люси чака. Той остава със затворени очи.

— Мислиш си за онова лято, нали?

Очите остават затворени.

— Когато Маноло Сантяго дойде при теб…

Той стиска още по-силно очи.

— Айра.

— Откъде разбра?

— Какво съм разбрала?

— Че е идвал при мен.

— Записано е в книгата за посещения.

— Но, нали… — Той отваря най-сетне очи. — Нали има и още?

— Какво имаш предвид?

— Той не идва ли при теб?

— Не.

Това, изглежда, го обърква. Люси решава да възприеме друг подход.

— Помниш ли Пол Коупланд? — пита тя.

Той отново затваря очи, сякаш името му причинява болка.

— Разбира се.

— Видях се с него.

Очите се отварят рязко.

— Какво каза?

— Той ме посети.

Челюстта на Айра увисва.

— Нещо става, Айра. Някаква сила връща отново нещата отпреди двайсет години и аз трябва да разбера каква е тя.

— Не ти трябва.

— Трябва. Моля те, помогни ми.

— Защо? — заеква той. — Защо е идвал при теб Пол Коупланд?

— Защото иска да разбере, какво точно е станало през онази нощ. — Тя накланя глава. — Какво си казал на Маноло Сантяго?

— Нищо! — почти крещи той. — Абсолютно нищо!

— Добре, Айра. Виж обаче какво… Аз трябва да разбера…

— Нищо не ти трябва да разбираш.

— Какво не трябва да разбирам? Какво му каза, Айра?

— Пол Коупланд.

— Какво за него?

Очите му изглеждат почти бистри.

— Искам да го видя.

— Добре.

— Сега. Искам да го видя веднага.

С всеки изминат миг той видимо се изнервя. Тя понижава глас.

— Ще му се обадя, искаш ли? Ще го извикам…

— Не!

Той извръща глава към рисунката. Очите му се пълнят със сълзи. Протяга ръка към гората, сякаш му се иска да потъне в нея.

— Какво има, Айра?

— Насаме — отвръща той. — Искам да видя Пол Коупланд насаме.

— Мен не ме искаш, така ли?

Той поклаща глава, все още вперил взор в гората.

— Не мога да ти разкажа тези неща, Люси. Искам, но не мога. Пол Коупланд. Кажи му да дойде при мен. Самичък. Ще му разкажа онова, което трябва да научи. И може би след това духовете ще отидат да си легнат.

Прибирам се в кабинета, за да ме залеят със студен душ.

— Гленда Перес е тук — съобщава Джосълин Дюрълз.

— Кой?

— Тя е адвокат. Но казва, че по-лесно ще си я спомните като сестра на Джил Перес.

Името е избягало от паметта ми. Влизам в чакалнята и я познавам веднага. Гленда Перес изглежда досущ като на снимките от лавицата на онази камина.

— Госпожа Перес.

Тя се надига и ми подава нехайно ръка.

— Предполагам, че ще имате малко време за мен.

— Имам.

Гленда Перес не чака да я поведа към кабинета. Тя просто влиза сама в него. Аз я следвам и затварям вратата. Понечвам да натисна бутона на интеркома и да наредя да не ни смущават, но мисля, че Джосълин е разбрала и без думи.

Давам й знак да седне. Тя остава права. Аз минавам зад бюрото и се настанявам. Гленда Перес слага ръце на хълбоците и ме гледа отгоре надолу.

— Кажете ми, господин Коупланд, наистина ли ви доставя удоволствие да тормозите старци?

— Не, не от самото начало. След това обаче, когато му усетиш сладостта, става голям майтап.

Ръцете падат от хълбоците.

— Намирате го смешно, така ли?

— Защо не седнете, госпожо Перес?

— Заплашихте ли моите родители?

— Не. Всъщност да. Баща ви Казах му, че ако не чуя от него истината, ще разбия на пух и прах целия му свят и ще подгоня както него самия, така и децата му. Ако това ви прилича на заплаха, значи съм го сторил.

Усмихвам й се. Тя е очаквала отричане, извинения и обяснения. Аз не й предоставям нищо от изброеното. Не наливам масло в огъня. Тя отваря уста, затваря я и сяда.

— И така — продължавам аз, — нека прескочим преструвките. Вашият брат се измъкна от гората, в която изчезна преди двадесет години. Искам да знам какво точно е станало.

Гленда Перес е облечена в сив костюм със строга кройка. Чорапите й са прозирно бели. Тя кръстосва крака и се опитва да добие безгрижен вид. Не й се удава. Аз изчаквам.