Гората - страница 82

Тя спира пред будката на охраната. Показва служебната си карта и очаква бариерата да отскочи нагоре. Това не става. Охранителят, един от онези подпухнали типове с осанка на тежкоатлети, прибира картата вътре и хваща телефона.

— Ей, бързам — сопва се тя.

— Не си преваряй опашката.

— Да не си преварям… — Мюз кипи от гняв.

Пред себе си вижда мигащи светлини. Полицейски коли, казва си тя. Много. Сигурно са събрали всички ченгета от петдесет километра околовръст.

Дебелакът оставя слушалката. Седи си в будката. Не идва при колата й.

— Ей, вие — подвиква Мюз.

Той мълчи.

— Ей, приятел, на вас говоря.

Той се извръща бавно към нея. Дяволите да ме вземат, казва си Мюз. Мъжагата се оказва младеж. Това е вече проблем. Ако имаш насреща си по-възрастен охранител, той е обикновено някой добронамерен чичко, който е вече пенсиониран от полицията и всичко му е дошло до гуша. Ако е жена? Най-често това са млади майки, решили да припечелят нещо допълнително. Но мъж в разцвета на силите си? В седем от десет случая той ще се окаже от най-опасните — дървена глава върху мускулна маса, чийто едничък блян е да стане полицай. Поради някаква причина това не се е получило. Мюз не иска да подценява собствената си професия, но когато един мъж жадува да бъде полицай, а не може, най-често за това има причина и е по-добре човек да стои настрана от него.

А какъв по-добър начин да си го върнеш тъпкано заради собствената си безполезност от това да накараш един главен следовател — жена главен следовател — да чака?

— Извинете — опитва пак Люси с една октава по-високо.

— Не можете да влезете сега — казва оня.

— Защо да не мога?

— Трябва да чакате.

— За какво да чакам?

— Да дойде шерифът Лоуъл.

— Шерифът Лобо ли?

— Лоуъл. Каза да не пускам никого, без той да разпореди.

Грамадата си повдига панталона.

— Аз съм главният следовател на област Есекс — заявява Мюз.

Онзи се хили.

— Това тук да ви прилича на област Есекс?

— Аз изпратих онези вътре. Трябва да отида при тях.

— Не си преваряй опашката.

— Добре казано. — Кое?

— Това за опашката. Каза го вече два пъти. Много е смешно. Ама много. Мога ли да го използвам някой път, когато — нали разбираш, — когато дяволски ми се прииска да туря някого на място? Ще кажа, че съм го научила от тебе.

Той взема някакъв вестник и престава да й обръща внимание. Мюз обмисля възможността да счупи бариерата с колата.

— Имаш ли оръжие? — пита го тя.

Той оставя вестника.

— Какво?

— Оръжие викам. Имаш ли? Нали се сещаш — за компенсация на други недостатъци.

— Я си затваряй плювалника.

— Аз имам, да знаеш. И ще ти кажа следното: ако отвориш, ще ти дам да го подържиш.

Онзи не отговаря. Какво ще му дава да го подържи. Дали да не го гръмне?

Неосъщественият полицай се блещи насреща й. Тя почесва буза със свободната ръка, като преднамерено насочва кутрето към него. От целия му вид личи, че това го дразни ужасно.

— На много умна ли ще ми се правиш?

— Ей — виква Мюз в отговор, като отпуска ръка върху волана, — не си преваряй опашката.

Глупаво от нейна страна, казва си тя, но пък си е майтап. Адреналинът й се покачва. Няма търпение да разбере какво е открил Андрю Барет. Ако се съди по количеството мигаща светлина, ще да е нещо голямо. Като например някой труп.

Минават две минути. Тъкмо се готви да извади пистолета и да принуди дебелака да й отвори, когато забелязва някакъв в униформа да се тътри към колата й. Носи широкопола шапка и шерифска звезда. На гърдите му пише ЛОУЪЛ.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

— Госпожице? Тоя не ви ли каза коя съм?

— Ами, хм, не, каза само…

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс. — Мюз сочи с пръст будката на охраната. — Картата ми е в оня късопишко там.

— Ей, как ме нарекохте?

Шериф Лоуъл въздиша дълбоко и бърше нос с книжна салфетка. Носът му е топчест и доста внушителен. Такива са и останалите му черти — длъгнест и отпуснат, той има вид на карикатура, оставена да се спаружи на слънце. Вдига ръката със салфетката към дебелака.

— Спокойно, Санди.

— Санди — повтаря Мюз, като гледа към будката. — Това име не е ли женско?

Шериф Лоуъл гледа надолу към нея покрай огромния си нос. Сякаш осъдително. Не може да му се сърди.

— Санди, дай ми картата на тази дама.

Опашки, госпожици, сега пък дама. Мюз полага огромно усилие да не избухне. Намира се само на два часа път от Нюарк и мегаполиса Ню Йорк, а като че ли е сред ескимосите в проклетата Аляска.

Санди подава картата на Лоуъл.

Лоуъл бърше енергично носа си със салфетката. Кожата му е толкова провиснала, че Мюз се опасява да не откъсне част от нея. Шерифът изучава картата, изпуска нова дълбока въздишка и нарежда с печален глас:

— Трябваше да ми кажеш коя е, Санди.

— Но нали поиска да не пускам никого без твое лично разпореждане.

— Ако ми беше казал по телефона коя е, щях да ти дам такова разпореждане.

— Ама…

— Вижте какво, момчета — започва Мюз, — направете ми една услуга. Оставете тази дискусия за следващата сбирка на вашата ложа. Аз трябва да вляза.

— Паркирайте вдясно — отвръща невъзмутимо Лоуъл. — Налага се да отидем до мястото пешком. Ще ви заведа.

Лоуъл кимва към Санди. Онзи натиска бутона и бариерата се вдига. Мюз отново почесва бузата си по познатия начин, докато минава под препятствието. Санди се зачервява безпомощно, което й доставя неимоверно удоволствие.

Тя паркира колата. Лоуъл я изчаква. Носи две фенерчета и й подава едното. Търпението на Мюз започва да се изчерпва. Тя грабва фенерчето и пита: